Начало на приказката

В последствие ще бъде уточнено

Re: Начало на приказката

Мнениеот strsou » 22 Апр 2014, 20:51

СОУ „Ангел Кралийчев”, гр. Стражица

Имало едно време.....
едно градче, разположено на брега на Голяма река. Често обичало да се люлее и да играе в танца на сеизмографа. Лете нивите около градчето приличат на зелени халища, метнати да съхнат върху гърбовете на хълмовете. Есен слънцето преде златни жици, спуска ги през гъстия шумак и изтъкава златни губери за горите около градчето. Като зърна на броеница греят тъмночервени дренки. Зиме халищата на нивите стават бели и сини сенки рисуват чудни фигури по тях. Пролет от малиновите гори топлият вятър носи упойващ аромат и спомен за танца на самодивите. Запяват чучулиги или ангели небесни. Нощем звездите са като златни мухи върху тъмносинята герга на небето. Птичките спят в гнездата си, а в съня им нежна песен ги люлее. Къщите в това градче са бели, скрити са в зеленина и се повдигат на пръсти да видят иде ли някой. Овошките пък надничат през оградите и махат с клоните си за поздрав на всеки минувач.
Един ден утрото изведнъж се изсипа с една гъста бяла мъгла откъм Голяма река и малкото градче потъна в нея. Денят като че ли закъсня, но след малко гъстата мъгла изчезна някъде откъм Белия камък, слънцето се усмихна много плахо и денят се настани в цялата равнина, додето се виждаше с просто око. Лястовичката се размърда в гнездото си, леко примръзнала от мъглата. Показа главичката си и един малък слънчев лъч я поздрави. Този ден малките трябва да полетят. И тази мъгла сутринта... Но какво пък, тук покрай реката често става така. Но това е малък кахър. Повече я притесняваше бялото птиче. То беше и като другите, и не беше като тях. Под стряхата на училището, където беше гнездото, често се спираха хора, сочеха с пръст, говореха нещо, снимаха и си тръгваха.
-Мило птиче, ти си едно от нас. Ти носиш радост на хората. Не се страхувай! – говореше старата лястовица. – Ето пак идват онези деца, дето разказват приказките за житената питка. И ти и аз можем да послушаме! А? Чуй! ... Та това е Житената питка...

Деляна Генова – X б клас
- Знаете ли коя съм аз, деца? Ще Ви подскажа. Вашите баби и майки са ви разказвали за мен. За моята храброст и хитрост, с които надвих големия страшен вълк и го оставих да ме чака. Сигурно сте се досетили, че аз съм Каралийчевата житена питка.
Може да съм много стара, но искам да съм в крак с модата, затова реших да вляза в мрежата! И да знаете какво видях...
Колко е пораснало малкото лястовиче, и е променило прическата си. Вече със сигурност не плаче за майка си... Смелото петле, гордо вдигнало червения си гребен и позира ту с разперени, ту със свити пера. Тримата братя обикалят света с дъщерите на ламята. Богданка си е все същата мързеланка, само че се е научила да сготви и да изчисти преди да седме на компютъра. Маймунката Тошко описва старателно белите си в постове и има Бог знае колко последователи.
Направихме такъв конферентен разговор, какъвто не се е виждал до сега. В знак на мира добавих и вълка към онлайн приятелите си. Толкова дълго говорихме кой какво е преживял, как се е развил и какви планове за бъдещето има. Така ми беше домъчняло за тях, че ми се прииска да ги прегърна всички. Тогава разбрах, че те не са толкова близо до мен, колкото съм си мислела. Деца, хубаво е да имаш на разположение такова чудо, с което да се виждате с приятелите си, но няма нищо по-добро от истинската среща. Прекарвайте колкото може повече време с приятелите, защото те са най-големия дар на света.
Мене ме обичат много децата. Чакайте само да разберете какво преживяха три момчета:

Стефан Димитров, Антонио Иванов, Венелин Ненов – V а клас
Един ден аз Стефан и моите приятели, Венката и Антонио, решихме да четем книга на Ангел Каралийчев. Когато я отворихме, на корицата се появи портал, който беше много малък. Аз си пъхнах ръката в портала, а той ме засмука. После засмука Антонио и Венката. В портала видяхме много врати, на които бяха изписани имената на приказки на Ангел Каралийчев. Тогава и тримата влязохме през вратата, на която пишеше: „Житената питка’’. Учудването ни беше голямо, когато видяхме,че житената питка скача праз прозореца. Ние тръгнахме след нея. Тя беше много бърза и след малко срещна един заек. Заекът я подуши и продължи. После питката продължи да се търкаля, а ние все бягахме след нея. Тя срещна вълка. Макар че той беше много по-силен от заека, нито питката, нито ние се изплашихме. Завъртяхме се около вълка – един, два пъти... много пъти. Очите на вълка ни следяха. От кръвожадни те бавно станаха сънливи. Тъй леко се люшна и след малко вече хъркаше. Ние го прескочихме, е,... първо питката го прескочи, и продължихме.
Тя продължи да се търкаля и срещна мечо. Ние бяхме готови да се бием, но той беше по-силен от нас и си представихме как ни разхвърля навсякъде, затова следяхме внимателно питката. Знаем добре, че тя е остроумна. Ще измисли нещо и ще надхитрим мечока. Да, но разстоянието между мечока и нас ставаше съвсем малко. Аз извадих таблета си, пуснах най-свирепия рап. Този свиреп рап укроти свирепия мечок. Но как го укроти? ... Той така затанцува, че чак на нас, както бяхме задъкани и изплашени, ние затанцувахме. Бързо се съвзехме. Питката също. Тя заобиколи танцуващия мечок и продължи да се търкаля. Ние също хукнахме след нея. Тримата настигнахме питката точно когато питката спря пред една лисица. Аз и Венката грабнахме питката и я хвърлихме на Антонио. Той хвана питката и всички побягнахме. Лисицата не можеше да ни настигне. Сега разчитахме само на бързите си крака. Този път нямаше време за таблет. Трябваше да се бърза. Питката трябваше да бъде спасена.
Изведнъж пред нас се появи друг портал. Ние влязохме вътре и тогава се озовахме в стаята с многото врати. Отидохме пред вратата, на която пише „Майчина сълза“ и влязохме вътре. Там се озовахме до гърнето на малкото лястовиче. Искахме да разубедим майка му да не отлита на юг и да не оставя малкото птиче. Но тя трябваше да отлети, защото и други се нуждаеха от нея. Ние започнахме да се грижим за малкото птиченце, защото то не можеше да полети със счупено крило. Видяхме сълзата на лястовичката, която се стече от оченцето й.
Един елен беше жаден и щеше да изпие сълзата на лястовичата майка. Хвърлихме камъни по земята, а той се уплаши и избяга. Тогава видяхме сълзата да пада върху сакатото лястовиче. То се размърда. Това беше майчината му целувка.
Пред нас се отвори още един портал. Отново се озовахме в стаята с вратите. Влязохме през вратата, на която пишеше: „Тримата братя и златната ябълка“. Озовахме се в момента, когато най-малкият брат вардеше ябълката. Тогава халата дойде и братът я рани,а ние се хванахме за опашката на халата и тя ни отведе в леговището си. Когато влязохме в пещерата, халата замахна с опашката си и ни удари. Припаднахме. Свестихме се, когато момъкът се биеше с халата. Ние видяхме, че той беше изморен и му помогнахме, като нападнахме халата в гръб и заедно я убихме.
Пред нас пак се отвори портал. Ние влязохме и се озовахме пред книгата на Ангел Каралийчев. Това беше най-фантастичният ден!
-Хей, момчета, не ви изплашиха нито вълкът, нито мечката, нито лисицата! Но и Скокльо не е страхлив. Е, страхува се!...малко...Какво се случи ли? Аз, Житената питка, ще ви разкажа:

Снежана Добрева – V а клас
Имало едно време зайче на име Скокльо. То живеело в голямата гора, близо до селото. Зайчето седяло само в хралупата си, защото в гората имало страшни животни като вълци, лисици, мечки. Зайчето излизало само веднъж и събирало запаси за цялата година.
Дошло време Скокльо да тръгне да събира храна. Зайчето нарамило една раница и тръгнало към селото за храна. Вървяло, вървяло, още не било излязло от гората и изведнъж пред него се появило едно странно и малко човече, с дълга и бяла, стигаща до земята, брада:
–Стой, Скокльо! – казал гномът.
–Откъде знаеш името ми?- учудено попитало зайчето.
–Аз знам всичко! Как се казваш и откъде си, не ми изглеждаш като тукашен? – казал Скокльо.
–Аз се казвам Хенри и съм от планетата на гномите. Тук съм, защото кралицата ни е болна, а единственото лекарство, което ще я излекува, е вълшебен прашец. Но вълшебен прашец има само феята на песента, а тя живее на Земята. – разказал гномът.
–Но защо съм ти аз?
–Защото имам нужда от помощ, а те наблюдавах дълго време и разбрах, че ти си най-смелият за Земята.-казал Хенри.
–Аз, смел? О, благподаря ти, но не мисля, че съм смел! Та мене ме е страх да изляза от хралупата си!
–Ти може да си страхлив, но някой ден ще разбереш, че ти си наистина смел. Е, ще ми помогнеш ли?
–Да, но нали няма да има вълци, лисици и мечки, и...всякакви други страшни животни – казал уплашено Скокльо.
–Няма! – отговорил гномът.
–А къде живее феята на песента?
–На най-високата планина, чак след морета и океани! – рекъл Хенри.
–Добре, хайде да тръгваме! – казало гордо зайчето.
И така Хенри и Скокльо тръгнали към най-високата планина. Вървели, вървели, излезли от гората, минали селото, прекосили реката, стигнали чак до полето:
–А сега накъде? – попитал Скокльо.
–Продължаваме напред, чак до безкрайния океан. – казал гномът.Те продължили напред. Вървели, вървели още малко и стигнали до безкрайния океан.
–Сега как ще преминем? – попитало зайчето.
–Лесно, ще преплуваме океана – казал Хенри.
–Но как, аз не мога да плувам? –рекъл Скокльо.
–Спокойно, аз знам една магия, която ще ни превърне в риби. Абра-Кадабра, Сим-Салабим! - възкликнал Хенри.
Те се превърнали в риби. Скокльо и Хенри скочили в океана и започнали да плуват. Те плували много бързо и за часове прекосили океана.
Като стигнали брега, Скокльо попитал:
–Ами сега? Как ще станем отново каквито бяхме?
–Трябва да кажа магията наобратно. Салабим-Сим, Кадабра-Абра!
Хенри и Скокльо погледнали нагоре и там видели най-високата планина. Те се изкачили до върха, където живеела феята на песента. Огледали се наоколо и що да видят? Дворецът на феята. Те се приближили към входа и изведнъж пред тях скочил един вълк:
–Спрете! Аз съм пазителят на двореца, ще влезете в него само ако ме победите, но ако загубите, ще се простите с живота си.
–Но това е в-в-в-вълк! – казал изплашеният Скокльо.
–Спокойно, ще го победим само ако искаме и вярваме. Печели този, който го иска най-много, а това трябва да сме ние – рекъл гномът.
–Ще победим! Нас не ни е страх! – извикали Скокльо и Хенри.
Тогава вълкът скочил и започнали да се бият. Били се, били се, били се с часове. Накрая Скокльо и Хенри били толкова изморени, че можели да заспят, докато се бият. Те паднали на земята изтощени. Вълкът се хвърлил, за да ги убие, но изведнъж Скокльо взел едно дърво и скочил пред него:
–Мен не ме е страх! – извикал силно той и го ударил с дървото.
Вълкът паднал на земята и умрял. Хенри и Скокльо влезли в двореца. Там ги посрещнала феята на песента. Тя ги нагостила, дала им от вълшебния прашец и ги отпратила.
Като се прибрали в гората, Хенри се върнал на своята планета и дал вълшебния прашец на кралицата, който й помогнал да оздравее. А Скокльо вече всеки ден излизал навън без капка страх.
–Питке, Житена питке, какво стана с теб? Защо не разказваш? Моето пиле иска да слуша.
- Развълнувах се. Да не мислиш, че само Скокльо може да преодолее страха? Ами Лулу и Бети? Да ти разкажа ли за тях?
- Разказвай!
- Тръгнали Питката и Заека да търсят лековитите билки, а както всеки знае, това е дълго и трудно пътуване. Минали през гори, поляни, високи хълмове, буйни реки. Спрели да си починат в едно малко градче. Решили да си починат. Над входа на голяма бяла сграда видели плакат „Конкурс за най-добре разказана приказка”. Решили да влязат и да послушат, а когато си починат, да тръгнат отново на път. Залата била пълна. Седнали на първия ред и чули изпълненията на участниците в конкурса.

Ивана Минчева, Габриела Михайлова – V а клас
Един ден две момичета, на име Бети и Лулу, открили, че има тайнствена поляна с неописуемо красиви цветя, красиви и рядко срещани еднорози и великолепни дъги.
Тогава те тръгнали по пътя. Вървели и вървели, а пътечката била много тясна и затова се движели една зад друга. Виждали доста чудни пеперуди, калинки, зайчета и едно красиво езерце с красиви лебеди в него.
Изведнъж насреща им – един трол, а зад него – един мост.
Тролът им се представил:
-Аз съм тролът, който живее на този мост. А за да преминете, трябва да отгатнете една загадка.
Бети и Лулу се представили:
-Аз съм Бети.
-А аз Лулу.
Сега ще ви задам загадката. Ако не успеете да отговорите, няма да преминете по моста. Загадката е: нещо, което не виждаш, но го чуваш.
Бети и Лулу се замислили. Лулу казала:
-Бети, никога няма да отгатнем тази загадка! Да се върнем!
Бети отвърнала спокойно:
-Лулу, аз си нося с мен хармониката. Ще посвиря малко.
Бети започнала да свири и Лулу казала:
-Това, което чуваш, но не виждаш? Да, точно така , Бети. Музиката – чуваш я, но не я виждаш. Бети ти си страхотна!
Двете момичета казали в един глас:
-Отговорът на загадката е музиката. Тролът се разочаровал, че те били първите, които отгатнали загадката и седнал на един камък под моста да мисли нова загадка. А Бети и Лулу продължили нататък.
Повървели малко и не щеш ли, насреща им една фея, затворена в клетка. Тя викала за помощ. Тогава момичетата се приближили и се представили:
-Аз се казвам Бети!
-А аз Лулу!
-Аз съм най-умната, най-сръчната и най-мощната от другите феи и съм тяхна принцеса. Но вие ме наричайте Джуджанка – рекла феята.
Като чули това, двете момичета се поклонили и казали заедно:
-Приятно ни е да се запознаем с Вас, принцесо!
Тогава Джуджанка казала:
-И на мен, мили деца!
-Принцесо, ще Ви измъкнем, но кой Ви е заключил?
-Един злодей. Той е дявол и се казва Сю. Сега е излязъл и се бори с красивия Ангел – нейното име е Ерика.
Момичетата потърсили с какво да я освободят.
-Лулу, хайде да се разделим и да потърсим огромна пръчка.
Бети и Лулу се разделили. Бети намерила голяма пръчка и започнала да вика и търси Лулу. Но не я намерила и се върнала при феята, за да я освободи и заедно да потърсят Лулу. Тя отишла при феята и там намерила Лулу. Лулу й обяснила, че не е намерила огромна пръчка и се върнала при феята. Тогава те освободили феята и продължили напред заедно с феята. Вървели, вървели и стигнали до замъка на феята. Там те пренощували. На сутринта феите им дали едно вълшебно огледало за злия дявол.
Те тръгнали по пътя и срещнали дявола и ангела. Момичетата извадили огледалото и викнали:
-Ей, ти, много си грозен, я се обърни!
И тогава те насочили огледалото към него. Той се превърнал в най-големия си кошмар – в червей.
Бети и Лулу се разсмели и тогава Ерика им благодарила и им дала по един вълшебен венец. Тогава двете продължили пътя си. А дяволът? Дяволът бил затворен в един буркан до края на живота си. Момичетата брали красиви цветя по пътя си, докато цветята не започнали да изчезват. Тревата също изчезвала, имало само пръст и камъни.
Девойките продължавали без страх пътя си. Стигнали до един мост, а под него – лава. Бети казала:
-Май сме дотук, Лулу!
Лулу отвърнала на Бети:
-Бети, срещнахме се с трол, фея, дявол, ангел. Сега това ли ще ни спре?
-Права си, Лулу! Това няма да ни спре. И ние ще продължим пътя си. И никога няма да се откажем, щом сме единни.
И те започнали леко да пристъпват по моста. Бети била много напред. Обърнала се, за да види докъде е стигнала Лулу и тогава стъпила на счупена дъска, а кракът й увиснал във въздуха. Започнала да вика:
-Лулу, къде си? Помогни ми! Падам!
Докато Лулу бягала към Бети, Бети висяла само на двата си пръста. Тогава Лулу провесила глава между дъските и казала:
-Бети, хвани ръката ми!
-Не мога, ще падна! – Отвърнала Бети.
-Бети, държа те! Подай си и другата ръка, за да те издърпам!
-Добре, Лулу!
Бети подала ръка и Лулу я издърпала. Двете момичета се прегърнали и продължили заедно. Стигнали до един зловещ замък. На входа му пишело: ,,Оракулът Бил”. Те почукали, но никой не им отворил. Тогава Лулу казала:
-Бети, хайде да отворим вратата! На три! Заедно!
-Добре! – отвърнала Бети и започнала да брои:
-Едно, две, три!
Погледнали се и отворили, а вътре какво да видят? Един мъж, който си играел с детски играчки. Лулу попитала:
-Извинете ни, но къде може да открием оракула Бил?
Той станал, приближил се и казал:
-Аз съм оракулът Бил. Закакво ме търсите?
Бети и Лулу се разсмели, защото тоя бил с едно късо наметалце с брошка, с обувчици на котенца и бебешка дрънкулка.
-Какво ви е толква смешно, деца?
Бети отвърнала:
- Нищо, нищо! Може ли да ни покажете пътя за вълшебната поляна?
- Да, разбира се, ще ви го покажа! – казал оракулът Бил.
Бети, Лулу и Бил тръгнали. Той ги завел до пътя и им казал:
- Довиждане, момичета! Беше ми приятно да се запознаем!
- До скоро Бил! – казали в един глас Бети и Лулу.
Вървели си по пътя и изведнъж, докато си говорели се препънали и паднали в една огромна стъпка. Бети казла на Лулу:
- Лулу, ако това нещо с големите крака ни настъпи, дали ще оживеем?
- Не знам, Бети. Вероятно ще ни направи на палачинка – казала Лулу.
Двете се засмели и излезли от стъпката, вървели и все по-често намирали стъпки. Изведнъж пред тях се изправило едно огромно чудовище, което било доста космато и с големи крака. То било седнало и плачело, а сълзите му били толкова големи, че когато падали, образували езерце.
Бети и Лули се приближили и Бети попитала чудовището:
- Извинете ме, но може ли да ми кажете защо плачете?
- Плача, защото ми се е забило трънче в крака – отвърнало косматото чудовище.
Лулу погледнала и се ужасила. Това не било трън, а цял клон.
Двете момичета започнали да дърпат клона. Измъкнали го, а чудовището веднага спряло да плаче.
- Ще ни отнесеш ли до тайнствената поляна, чудовище? – Казала Лулу.
- Да, разбира се, но не ми викайте чудовище! Аз не съм лош!
- Добре, понеже оставяш големи стъпки по земята ще те наречем Голямата стъпка – отвърнала Лулу
И така Голямата стъпка отнесла момичетата до поляната. Това име се харесало на чудовището. Щастливи били всички!
- Житена питке, Тошко Африкански е голям палавник. Той дали ще се зарадва, ако срещне Ка-ли – момичето от друга планета?
- Не зная за Тошко, но на твоето пиле ще му хареса.
- Разказвай, мила питке!

Ивета Георгиева – VІІІ а клас
Ка-ли била от друга планета. Случайно корабът, с който пътувала за Нептун - нейната родна планета, се приземил на Земята.
-Ах, какъв рай! Това го няма на нашата планета! – възкликнала Ка-ли.
Намирала се в Рила планина. Щом зърнала Седемте рилски езера, тя била възхитена. Това било толкова красиво! Не летяла във въздуха – тук имало гравитация, имало живот. На нейната планета това го нямало.
Започнала да слиза от планината. Дълго вървяла и се наслаждавала на уханните цветя, на скалите, които я заобикаляли. Когато слязла долу, видяла една сърничка. Момичето от Нептун можело да говори с животните.
- Здравей! Аз съм Ка-ли от планетата Нептун. Може ли да ми разкажеш за твоята планета?
- Да, разбира се, но тук не е толкова хубаво, колкото изглежда. Хората ни избиват за храна, строят фабрики, с които замърсяват водата и въздуха. Имат автомобили, от които небето посивява. След години няма да има природа и ние всичките ще загинем - през сълзи казала сърничката.
- Това не може да бъде! – разочарована отговорила Ка-ли. – На моята планета има машина на времето, но тя не замърсява. Имаме коли, които се движат с вода. Всичко на нашата планета е направено по-екологично. Искаш ли да отидем напред във времето, за да видим какво ще се случи?
Сърничката се съгласила. Отишли напред в пространството и видели, че хората са замърсили дотолкова Земята, че всичко било претрупано с боклук. Но учените, за да спасят природата, измислили изобретение, с което природата отново възвърнала цветовете си. Водата станала чиста, въздухът също станал свеж.
Върнали се в сегашно време.
- Ето, виждаш ли, вашата планета няма да изчезне! Учените ще я излекуват и вие няма да останете без дом. Но няма нужда да се стига дотам- по добре спрете да разрушавате планетата си!
Ка-ли се качила в совалката си и отлетяла.
-Майчице, научих много за планините, за компютрите, за нашата планета, че и за други планети. Ами за морето? Житената питка стигала ли е до морето? Видяла ли го е?
-Мило птиче, тя тъкмо започва да разказва за принц, принцеса и море.
Питката оставила Заека да слуша приказките и да разбере кой е победител в конкурса за разказване на приказки и продължила сама. Тя не била забравила, че е тръгнала да търси вълшебни билки. Излязла на пътя и се търкулнала.

Гюлсевен Хасанова – V б клас
В едно далечно кралство живеело едно момиченце. Баща му и майкаму били крал и кралица, а момиченцето – една прекрасна принцеса.
Носела се легенда, че късно вечер на плажа от морето излизали русалки и пеели чудни песни.
Една вечер в кралството организирали бал в чест на младата принцеса. От много кралства дошли принцове и принцеси. Балът бил в разгара си, когато ударило точно 12 часа. Появил се млад принц и поканил на танц Изабела. Той се казвал Марко. Младежът и принцесата танцували, но започнало да се разсъмва и принцът решил внезапно да си тръгне. Казал на Изабела в полунощ да се срещнат на плажа. Изабела с нетърпение чакала вечерта, за да се срещне с любимия си Марко.
Вечерта принцесата облякла любимата си рокля и излязла да чака своя любим. Изведнъж от морето се чули чудни песни. Било много красиво. По едно време водата се разплискала. Принцесата се уплашила, но когато се появил любимият, тя се успокоила. Седнали и дълго си говорили. Той й празнал, че живее при русалките. Разказал й, че преди много дълго време имало една магьосница, която потопила кралството на баща му в дълбините на морето и превърнала всички жители на кралството в русалки.
Изабела много се натъжила и го попитала дали има начин тази магия да се развали. Той й рекъл, че истинската любов винаги побеждава. Марко й признал, че от доста време е влюбен в нея и че тайно я наблюдавал, когато тя се разхождала на плажа. Започнало да се разсъмва. Марко казал на Изабела, че е време да се разделят и че трябва да тръгва. Заръчал й на никого да не разказва историята му. Младежите отново посрещнали утрото щастливи. Принцесата споделила с една придворна дама как се е запознала с любимия си и каква е историята му. От уши на уши това достигнало до злата магьосница. Тя решила да прекрати тази любовна история. Отвлякла девойката и я затворила в една кула. Вечерта любимият й излязъл от водата й чакал ли чакал своята любима, но тя не се появила. На следващия ден разбрал, че принцесата е отвлечена от злата магьосница. Решил да я спаси. Баща му му дал елексир, с който по-дълго време може да остане човек. Чудото траело два дни. Дал му и вълшебен меч, с който да убие злата магьосница, и вълшебен ключ, с който да отключи кулата. Младият мъж изпил елексира и тръгнал. Пристигнал в двореца на злата магьосница. След дълга схватка принцът я промушил в сърцето и магьосницата умряла. Качил се на кулата, отключил и освободил принцесата. Тръгнали си. Когато пристигнали, видели,че кралството на любимия й било освободено от водата и че всички вече били хора, а не русалки. Всички толкова много се радвали. Още същия ден принц Марко поискал ръката на красивата принцеса и се оженили. Направили сватба за чудо и приказ. Яли, пили, веселили се и живели до дълбоки старини.
Докато слушало приказката за красивата принцеса, малкото лястовиче заспало. Житената питка тихо се сбогувала с лястовицата и тръгнала на път. Търкулнала се надолу по улицата и срещнала едно момиче, което й разказало своята история.

Ивона Стоянова – ІX а клас
- Здравей, питчице, накъде си тръгнала ? - попитало момичето
- Здравей! Тръгнала съм на разходка. А на теб какво ти се е случило? Защо си толкова задъхана?
- Ако знаеш какво ми се случи?
- Хайде тогава, разкажи ми.
- Добре. Днес аз и моето семейство отидохме на разходка с нашия кораб в морето. Беше много хубаво. Ние се гмуркахме под водата и изведнъж аз видях някакъв малък черен сандък. Извадихме го и го отворихме. Това беше пиратско съкровище, което беше попаднало на дъното на морето. Докато разглеждахме бижутата, изведнъж отнякъде се появи един пиратски кораб, който търсеше своето съкровище. Пиратите се приближиха, видяха своето съкровище и веднага скочиха на нашия кораб, след което си взеха съкровището и ни взеха за заложници. Искаха да ни хвърлят на акулите, но ние избягахме. Сега те ни преследват, за да си отмъстят за това, че им взехме съкровището. Затова с нашето семейство се разделихме, за да не ни хванат всички заедно.
- О боже мой! Аз ще те скрия и след като мине малко време, ще отидем да намерим семейството ти!

Весела Йорданова – ІX а клас
Тръгнала питката да търси разпиляното семейство. Таркулнала се надолу и след малко срещнала един млад момък. Той бил много красив.
-Накъде си се запътил, млади момко? – попита Житената питка.
-Към къщата на една гледачка. – отговори с отчаян глас момъкът.
-Как се казваш? – попита житената питка.
-Казвам се Димко – отговори момъкът.
-Защо ще ходиш на гледачка? – попита питката.
-Защото моята майка смята, че съм урочасан и иска да ми направи магия за разваляне на проклятието. Ами ти накъде си тръгнала? – попита момчето.
-Аз съм тръгнала да си обикалям нивата. Да не би да ти се е случило нещо, така си е помислила майка ти? – попита Житената питка
-Има много случки, които съм изживял, че започват дори и от самото ми раждане. Сега ще ти разкажа – отговори момъкът.
Един ден, когато вече съм бил готов да се появя на бял свят, родителите ми са решили, че трябва да извикат моята баба, която живеела на края на селото. Изпратили са нашия комшия Петър да я вземе с магарето. Тогава беше много топло и имаше змии. И в същия момент, когато почти са стигнали до нашата къща, една змия изскочила на пътя и уплашила магарето. Баба ми Мара си ударила главата и забравила абсолютно всичко, дори и как се казва. Нашият комшия я е завел веднага при майка ми с надеждата да си спомни нещо. Баба ми дори не е знаела къде се намира, за какво е в тази къща и кои са хората около нея. След като майка ми разбрала за случката по пътя, тя веднага казала на баща ми да извика акушерка, която да ме изроди.
Точно след една година от моето раждане баба ми Мара си беше възстановила напълно спомените.
Вече бяха изминали десет години от онази случка се случи пак нещо лошо. Вече бях е в четвърти клас. И точно след десет години се случи пак нещо лошо. На път към дома другата ми баба Пенка и дядо ми Стефан се отклонили от пътя и паднали в една много дълбока, преминаваща през селото река, и умрели. Това беше много трагична случка за мен, защото те идвах за моя рожден ден.
Когато завърших училище и станах на двадесет години, майка ми реши да направи семейно събиране, за да отпразнуват двадесетата ми годишнина и завършването на училище, защото не бяхме го празнували. Тя реши да покани моите вуйчо, вуйна, баба, чичо и леля и другите ни по-близки роднини. Първо мама реши, че трябва да се почерпим с чаша ракия за мое здраве. Ракията беше направена от баща ми, но в момента, когато чичо ми хвана чашата, която му подадох, тя се счупи на малки парчета. Част от тези парчета влязоха в ръката му и до сега има белези.
След като се случиха толкова много неща – при раждането ми, при завършването на десетия и двадесетия ми рожден ден. Майка ми се усъмни, че това може да е проклятие. Тя реши да ме изпрати на гледачка. Когато отидохме първия път, още не бяхме влезли и гледачката ни каза да си вървим, защото съм имал много силна магия.
След година майка ми ме изпрати на една друга гледачка. При нея стана същото, тя отново ме изгони. Отидох си вкъщи и майка ми ми каза да не се връщам преди тази черна магия или направеното проклятие не се махне.
А сега съм на тридесет години и все още не мога да махна това проклятие от плещите си.
Житената питка гледаше уплашено. Беше я страх да не би от разказа на момъкът проклятието да се прехвърли на нея.
Момъкът я погледна и разбра, че я беше страх. И се обърна към нея с думите:
- Спокойно тази история съм я разказвал много пъти и досега на никой не му се е случвало поличбата да се прехвърли на друг.
Момъкът стана от камъка, на който беше седнал, и каза на Житената питка:
- Дано след десет години да си спомнят за моята история, защото не се знае какво ще се случи с мен. Искам поне някой да ме запомни.

Момъкът Димко продължи към следващата къща на поредната пророчица, а питката се търкулна и продължи надолу по пътя.
Спря пред една голяма бяла къща, в която живееше едно семейство.

Асен Владимиров – ІX б клас
Едно семейство, в което имало три мъжки ражби. Братята живели в пълна хармония. Отнишенията между тях били много добри.Момчетата пораснали и станали мъже за женене.Родителите на момчетата били много загрижени за децат6а си и решили да задомят най-големия от синовете си. Избраното от родителите му момиче било красиво и трудолюбиво. Не след дълго време се задомил и вторият син на семейството.Неговият избор бил много добър.Неговата съпруга били също много красива и работлива.След известно време дошъл редът на най-малкия от синовете.За жена той взел още по-красива и работлива жена.И трите семейства заживели щастливо и задружно под един покрив, но в същото време най-голямата и средната снаха ненавиждали по-малката от тях. Те й завиждали за красивата и дълга коса, за нежните ръце и за алените бузи.Всеки ден се чудели как да и навредят. Какво лошо да и сторят.
Един ден двете по-големи снахи решили как да я премехнат завинаги от живота си. Решили да ходят и трите заедно за вода на един по-отдалечен кладенец. Взели менците и тръгнали. Когато стигнали до кладенеца, най-голямата снаха предложила на етървите си да се огледат в кладенеца, за да разберат коя е най-красива от тях.Първа се огледала най-голямата снаха и рекла:
- Ах, колко съм красива!
Огледала се и втората и казала:
- Аз съм по-красива от теб.
- Дошъл ред на най-малката снаха. Огледала се и още преди да каже и дума, етървите й я бутнали в кладенеца.Зарадвали се и двете, че са се оттървали вече от нея.
Вечерта,когато се завърнал и най-малкият от синовете, потърсил невестата си, но не я намерил. Попитал братовите си жени, попитал и братята си. Никой не знаел къде е любимата му. Най-малкият брат се разтревожил за съпругата си. Плакал много, тъжал за любимата си, но нея я нямало. Дните минавали, а нея я нямало. След няколко месеца най-малкият от братята отишъл до същия кладенец, за да си пасе овцете. Харесал си едно клонче от дърво, близо до кладенеца, за кавал. Направил си той кавала и още същия ден започнал да свири на него, но мелодията, която издавал кавалът, била много тъжна. И на другия ден свирил на кавала, но мелодията не се била променила. Разгневил се най-малкият от синовете и хвърлил кавала на земята. Кавалът се счупил, а от него излязла една много красива девойка, която приличала на неговата любима. Прибирайки се към къщи, тя му разказала всичко. Прибрали се в къщата на майка му и баща му и той им разказал. Семеийството се преместило да живее в нов дом. Родили им се две деца и те заживели щастливо до края на живота си.

Светлозар Ганев – VІ а клас
Когато се събирали вечер около камината, обичали да разказват чудни истории. Най-често разказвали за млад и красив момък, който обикалял света, за да помага на хората в нужда. Веднъж той решил да пренощува в град Стражица. През нощта усетил как земята се разтресла и решил, че това е земетресение. Момъкът излязъл от хотела, в който бил отседнал, погледнал нагоре и видял гигантски великан. Великанът го видял също и тръгнал към него. Момъкът започнал да тича, но не след дълго се сетил, че има вълшебно килимче. Извадил го, полетял високо над великана и се спуснал към главата му. Извадил един голям чук и го ударил по главата с всички сили. Великанът паднал зашеметен на земята.
След малко дошъл кметът на града и благодарил на героя за това, че спасил града му.
Но изведнъж великанът отново се изправил, този път много по-ядосан. Хванал с ръка героя и се опитал да го смачка, но той извадил вълшебния си пръстен, чрез който вдигнал великана и го хвърлил в Космоса.
Кметът още веднъж му благодарил за помощта и го наградил с една малка къщичка, в която момъкът да живее, когато пак се върне там.
Така пътуващият герой станал известен по цялата Земя, биейки се с най-различни магически чудовища.
Децата слушали с голям интерес тази история. Искали да правят добро и да спасяват градовете си от беди.

Радин Рачков – VІ а клас
В къщата до тях живеело едно момче на име Ивайло. Когато Коледа наближила, той написал писмо до добрия старец. Баща му отишъл да го пусне в пощата. След няколко дни писмото пристигнало на Северния полюс. Един ден преди празника Дядо Коледа започнал да чете писмата си от всички деца. В писмото на Иво пишело:
„Скъпи Дядо Коледа, за празника искам две неща: за мен, колело, а за цялото семейство искам здраве и любов!”
Дядо Коледа се учудил как така той иска само едно колело? Речено-сторено. Коледната сутрин настъпила. Старецът повикал своите джуджета и ги помолил да му стегнат шейната. Те се заловили за работа. За жалост еленът Рудолф бил тежко болен, а пък шейната му била счупена. Едното от джуджетата се обадило на северния ветеринар, а друго – на северния автомонтьор. Дядо Коледа се ядосал и започнал да крещи по джуджетата. Ветеринарят и монтьорът дошли. Лекарят се заел с Рудолф, а монтьорът – с шейната. След малко всичко било готово. Оказало се, че на Рудолф му се бил забил трън в копитото. Джуджетата стегнали шейната. Дядо Коледа тръгнал на път. Минал покрай хиляди и хиляди къщи. И най-накрая стигнал къщата на Ивайло. Той скочил от шейната и влязъл там. Обаче Иво не бил заспал и го видял. Момчето го почерпило с топло мляко и бисквити. Дядо Коледа не отказал – взел си една бисквита. След това добрият старец попитал:
- Защо не спиш, мъниче?
- Не мога да заспя, искам да те видя! – казал Ивайло.
- Е, сега ме видя. Хайде бързо в леглото, за да може утре да станеш рано и да си играеш с подаръците си! – отговорил Дядо Коледа.
Ивайло веднага изтичал в леглото си и заспал. Дядо Коледа оставил подаръците и си отишъл.
На сутринта малкото момче се събудило и отишло при подаръците. Отворило ги и започнало да си играе с тях. Дядо Коледа бил щастлив от това, че зарадвал всички деца по света!
Житената питка през цялото време гледала от прозореца. Била любопитна какво ще се случи. Така успяла да види Дядо Коледа – нещо, което се случва с малцина. Доволна, питката се търкулната надолу по улиците на нашия град, който...

Павлин Димитров – VІ а клас
Не е виждал войната, тъмнината и магията, а познава само мирът и разбирателството. Слънцето греело, небето било чисто синьо. Един слънчев ден дошла една вещица. Слънцето се скрило, небето почерняло и мирът бил нарушен. Седемте братя били известни с това, че закриляли града от страшните чудовища – духове. Тя превърнала седемте братя в седем лебеда, за да не могат да ги закрилят, а сестра им направила глухоняма и ѝ казала:
- Когато оплетеш седем наметала от вълшебен плат, ще спасиш братята си.
На следващия ден братята разбрали, че могат да се превръщат в хора от 3ч. до 5ч. следобед. Вълшебният плат бил в замъка на вещицата. Седемте лебеда решили да отидат там.
Тръгнали на път. Имало слух за замъка, че ако искаш да влезеш трябва да знаеш истории. Седемте братя стигнали до замъка и вратата проговорила :
- Ако ми разкажете някоя история с поука, ще ви пусна в замъка!
Станало 3ч. и братята се превърнали отново в хора. Единият брат обичал да разказва истории и започнал:
„Имало едно време в една кухня един сноп с кибритени клечки, които се хвалели, че пропътували целия свят. Всички им вярвали освен старата печка, на която те се подигравали, че е грозна и не и остава много живот. Стопанката влязла, запалила една клечка, но те искали всичките, шмугнали се до нея, а тя ги хвърлила в печката и те викали:
- Вижте, сега ще грейнем!
Те изгорели напълно и замлъкнали. Така колкото да се хвалели с лъжите си, те свършили, без да успеят да кажат истината. Точно това хвалене довело до смъртта им.“
Историята се харесала много на вратата и тя ги пуснала да видят, като им рекла:
- Ако искате да станете отново хора завинаги и да изчезне магията над сестра ви, потърсете вълшебния диамант.
Вратата се отворила, те влезли и тя се затворила. Братята се превърнали отново в лебеди. Вещицата ги видяла, започнала да се сражава срещу тях и те видели,че на вратата има диамант. Разполагала със сили на тъмнината и лесно ги побеждавала. Въпреки отпора те не се отказвали. Ала изведнъж неочаквано най-малкият брат се хвърлил и взел амулет, но вместо отново да ги направи хора, амулетът донесъл хаос на града, а вещицата се изпарила.
След като се върнали, заварили тежкото положение на града. Злите духове обикаляли навсякъде, а те не успели да вземат плат, за да станат отново хора.
Изморена от случилото се, питката тръгнала бързо да търси помощ.
През това време братята се прибрали, видяли сестра си да говори с една фея, Сестра им им рекла:
- Тази фея, развали магията ми, но силата и е твърде слаба, за да развали и вашата. Ала каза да отидете при мъдрия лебед на върха на планината на страха, той ще ви каже как да се оправите. Братята тръгнали. По пътя разбрали, че за да минеш отвъд планината, не трябва да си летящо създание. Станало 3ч. и те се превърнали отново в хора. Вървели, вървели, но когато минало 5ч., те не можели да продължат.Така вървели седмица и стигнали до мъдрия лебед. Само че последната крачка била да изберат през коя врата да минат. Имало три врати: първата врата водела до вещицата, втората ги превръщала в хора, а третата – ще върне мирът и разбирателството в града. Братята избрали да минат през третата врата и върнали спокойството на града.
Тогава излязъл мъдрият лебед и им рекъл:
- Вие направихте правилния избор!
След тези думи той изчезнал. Седемте братя се превърнали в хора и злото от града било изкоренено.
Хората живеели в мир и разбирателство.

Мирелла Георгиева – VІ а клас
Едно момче живеело в бедност, но било щастливо. Съдбата го дарила с папагал, който имал чудни умения и му бил приятел. Щом птицата кацнела на рамото на някой болен, той на мига оздравявал.
Момчето имало богат съсед. Той бил много лош и егоистичен мъж. Държал се грубо с бедните и необразовани селяни. Когато чул за папагала, високомерният съсед започнал да се подиграва с момчето и да твърди, че е лудо. Той му си присмивал и разказвал на всички, че момчето лъже и уж лекувало хората, за да изкара жълтици.
Не минало много време и един ден бащата на богатият мъж бил покосен от тежката болест. Синът му давал много пари, водел всякакви лекари, но никой не могъл да му помогне. Момчето чуло, че човекът е болен, и отишло при него със своя приятел-папагала, за да му помогне. В мига, в който птицата кацнала на рамото на стареца, той се почувствал по-добре, а след време и оздравял.
Изумен от станалото, богаташът извадил кесия с жълтици, но момчето се усмихнало и казало, че не всичко е пари, и си тръгнало с гордост.
През това време питката гледала , защото искала да види как ще свърши тая история. Доволна от поведението на момчето, тя решила да го награди за благородството му. Завела го на брега на реката, дала му една мрежа и казала:
-Каквото уловиш, за тебе е. Награда за добрината ти.
Хвърлила момчето мрежата. Изтеглило я и какво да види – вътре имало една светлосиня бутилка. Взело я, а вътре намерило един лист. На него била написана с красиви букви приказката за Стъкленото царство.

Нелина Костадинова – VІ в клас
В минали времена имало Стъклено царство. То било направено от малки парченца стъкло, които били съединени на пъзел. В това царство имало цар и царица. На тях им се родило момченце. То било бяло като сняг, с коси дълги и руси. Имало сини очи като синьото небе. Веднъж през един топъл летен ден царица Лейди отишла да види своето дете на име Лиза. Погалила го по червените бузки и го целунала по сините малки очички. Тя била много щастлива, че имала толкова прекрасно дете. Докато се грижила за него, на вратата се позвънило. Царицата бързо отишла да види кой звъни и на вратата била една възрастна и добра жена. Решила да отиде в царството да види малката принцеса Лиза. Царицата я поканила с удоволствие. Почерпила я с шоколадови бисквитки и топъл чай. Възрастната жена пожелала да види бебето. Царица Лейди я завела в стаята на бебето и ги оставила сами. Бабичката съблякла дрехите си и сложила черните дрипи. Казала някакви зли думи и всичко изчезнало. На следващата сутрин Лиза се събудила в гората на тревата. Гледала какво има около нея, но то имало само храсти и дървета. Лиза тогава беше голяма. Тя вече знаеше за нещата по света, но си нямаше на идея къде се намира, а само помни когато е била малка като бебе и как майка й я галеше по белите бузки, целуваше я по сините очички и приспиваше с нейната любима детска песничка. Лиза тръгнала на някъде да потърси майка си и царството, в което беше. Тя тръгнала из една пътечка, където я водеше все повече и повече надалеч. Вървяла, вървяла и срещнала една жена. Тя попитала как да стигне до Стъкленото царство, но жената й казала, че преди много много години Стъкленото царство безследно изчезнало. Жената й казала, че според легендата гласяло така, че царица Лиза трябвало да открие петдесетте пърчета скъла. Да ги сглоби на пъзел. Първите десет се намирали във водопада на мечтите. Тъкмо Лиза да попита къде се намира водопада на мечтите и изчезнала. Царицата тръгнала да търси водопада. Вървяла по пътеки и улици, питала хората, но никой нищо не знаел. Тя много се изморила и легнала на тревата. Погледнала към небето и видяла една падаща звезда. Пожелала си да открие Стъкленото царство и да бъде до майка си , след това си затворила очите. На следващата сутрин се събудила. Отново продължилада търси водопада на мечтите. Както вървяла и видяла из далечината нещо да блести. Стигнала до него и имало надпис „Водопадът сбъдва мечти, само си пожелайте”. Тя била радостна. Започнала да търси стъклата. Търсила, търсила, но немогла да намери парчетата. След като не ги намерила на земята, решила да влезе във водата. Погледнала нагоре и видяла една птица да влиза в една дупка. Помислила си и решила, че може би там са парчетата. Влязла в тази пещера. Там било много тъмно, но изведнъж се запалил огън. Вървяла и нещо блестяло, отишла до него и това било изгубените парченца стъкла. Взела ги и започнала да ги сглобява. Тя не намерила всичките, намерила четиридесет и девет парченца. Само едно липсвало. Наредила ги, но последното не било в пещерата. Тръгнала из пещерата и видяла тунел, който води до стая. Влязла в стаята, но там било тъмно, докато не мине през прага. В стаята нямало нищо освен една стара книга. Лиза отворила бавно книгата и разбрала, че в нея се разказва за Стъкленото царство. На последната страница имало карта към изгубеното парченце. Тя решила на всяка цена да намери стъкълцето. Картата водела до дърво, което е било мястото където е било царството. Когато Лиза отишла там, всички спомени от детството й се завърнали. Видяла вратичка в дървото. Вътре имало сандъче. Отворила го и то било празно. Тя се отчаяла съвсем, че никога няма да развали проклятието на злата вещица и няма да види майка си и баща си. Седнала под дървото и парченцето само паднало в ръцете й. Тя взела и другите парченца, сложила и последното и всичките се сглобили. Парченцата заблестели, всичко около нея светнало.
На следващия ден тя се събудила в стаята си. Бързо изтичала при майка си. Видяла Лиза майка си и я прегърнала силно. Излязла навън и започнала да си играе с приятелите си. После отишла при баща си, който бил в тронната зала, за да го види. След една седмица дойде Коледа. Снегът навън бе затрупал всичко. Зелената трева вместо зелена бе затрупана от сняг. Царското семейство били нагласили голямо коледно тържество. Всички се забавлявали, докато старата вещица не дойде. Вещицата най-искрено се извинила на всички и останала с тях да празнува. А Лиза получила най-хубавите подаръци от родителите си. И така цялото семейство заживяло дълго и щастливо.

Александър Ненчев – VІ а клас
Питката вече си била починала и тръгнала към едно прекрасно и могъщо царство. То било завладяно от зъл магьосник. В кралството имало бедно семейство с много красива дъщеря и смел син. Един ден магьосникът излязъл на терасата на замъка и гледал царството. Той зърнал красивата дъщеря на бедното семейство. Телепортирал се до нея и я поискал да му стане кралица. Тя отказала и той се разгневил, затова я заключил на най-високата кула на замъка. Минали 3-4 дни и семейството се притеснило. Синът тръгнал към замъка. Влязъл в палата и започнал да търси сестра си, но магьосникът се появил зад него и го превърнал в голям орел, който отлетял от замъка.
Един ден през селото минавали двама смели пътешествненици и се отбили до къщурката на бедното семейство за вода и подслон. Видели, че семейството е много тъжно, и ги попитали защо. Те им разказали за сина и дъщеря си. Пътешествениците се сетили за легенда, в която се разказва за магически пръстен, който можел да развали всяка магия и да отнеме силите на всеки магьосник. Пръстенът обаче бил на най-високата паяжина, на най-високия връх в гнездо на едно дърво, където никой не може да отиде по земя, а било възможно само по въздух. Затова се качили на гърба на сина, който се бил превърнал в орел, и отлетели. Кацнали на върха и видели, че там имало стогодишно дърво, на чийто връх имало орлово гнездо. Единият от пътешествениците се покатерил на дървото и взел пръстена.
След това се върнали в селото. Момъкът оставил пътешествениците на кулата и им казал, че ще кръжи около замъка. Смелчаците влезли при красавицата, но магьосникът се появил зад тях и превърнал единия юнак в камък. Докато магьосникът не гледал, другият юнак му сложил пръстена. Магьосникът загубил силите си и се премахнали всички негови магии. След това пътешествениците си продължили пътуването, а цялото семейство заживяло дълго и щастливо.
Беше късно след обяд. Едно момче се върна от училището в нашия малък град закъсняло. Майка му го посрещна с лек укор в думите:
- Защо закъсня? Знаеш как се притеснявам.
- Мамо, извинявай! Случи се нещо … Не се плаши, не се е случило нищо лошо. Както си вървях в парка, видях една жълта топка да се търкаля към мен в далечината. Отначало си помислих, че деца играят футбол, но когато се приближих към нея, „топката“ се оказа съвсем различна. Всъщност това беше Житената питка! Да, точно тази Житена питка! Онази, търкулнала се от бабиния прозорец. Същата, която Ваньо и Кунето очакваха с нетърпение. Търкаляше се бавно и спокойно, сякаш с цялото си величие и суета, дори бих казал малко горделиво. Сигурно беше изморена от дъъългия път, който бе изминала. Не е толкова лесно да си питка и да се търкаляш с километри съвсем сама по пътя!
- Ти какво ме зяпаш? – каза ми тя.
- Нищо, просто досега не съм виждал житена питка да се търкаля по пътя. – отговорих неутвърдително аз, чудейки се дали сънувам.
- Е, вече си виждал. – гордо ми отвърна тя.
- Хм, странно – прошепнах. – Изморена ли си от дългия път?
- Да, разбира се, как да не съм?! – учуди се питката. – Нека си почина.
Житената питка седна на един крайпътен камък до градинката с орхидеи и се умълча. За да не стоим в мълчание, аз реших да подхвана някаква тема за разговор:
- Ти знаеш ли приказки? – попитах я.
- Много. Но ми се иска да науча някоя нова. Ти би ли ми разказал? – отвърна тя въодушевено.
- Да, разбира се! – съгласих се аз. – Ще ти разкажа една приказка за орхидеите. – допълних.

Марин Йорданов – ІX а клас
Случило се отдавна. Много отдавна. Трябва да е било по времето, когато все още е имало крале и кралици. Или даже още по-рано. През десет планини в десета имало един крал. Управлявал кралството си добре и имал две дъщери, с които живял в кралския дворец. Едната била млада и стройна, с бяла кожа като сняг и дълги коси, меки като коприна, очи като две малки езера. Казвала се Орхидея и била сгодена за богат граф. Другата била вече застаряваща, с белеещи се коси и дълбоки бръчки по лицето, прегърбена и с голяма брадавица, стърчаща на върха на носа й. Името й било Беладона и всички ергени в кралството се плашели от нея. Беладона винаги завиждала на малката си сестра за красотата и годеника й. Тя стояла по цял ден затворена в стаята си в двореца. За всичките тези години тя тайно усвоила изкуството на черната магия от една стара вещица, която умряла, след като предала уменията си.
Един ден Орхидея съобщила на Беладона, че ще се омъжва следващия месец. При тези думи по-старата принцеса не се сдържала и още същата вечер решила да направи черна магия на Орхидея. Тайно отрязала кичур от косата й, докато невинната й сестра спяла. Запалила го заедно с едно листо, откъснато в полунощ, и изрекла черни клетви, проклинайки сестра си да се превърне в растение.
Изведнъж, по-малката принцеса изчезнала. Търсили я ден и нощ къде ли не, но никой не успял да я намери. Кралят бил много разтревожен. Наредил от цялото кралство да пристигнат всички, които имат някаква информация къде може да е Орхидея. Неочаквано, при краля се явила една странна стара жена, казваща се Магика. Твърдяла, че има гадателски способности и можела да прави магии. Кралят не й се доверил особено, но нямал друг избор. Магика твърдяла, че кралската принцеса се е превърнала в цвете. За всички звучало крайно невярно, но когато старата магьосница посочила къде е точно цветето, се учудили. То стояло точно на нощното шкафче на Беладона. Магика извършила заклинание, поливайки цветето с вода, вадена от планински кладенец в далечна страна, и изричайки думи на друг език. Изведнъж, цветето започнало да се преобразява. Сякаш от нищото се появила отново Орхидея! Да, същата принцеса! Стояла седнала на нощното шкафче и била още по-уплашена дори от собствения си баща. Тя казала, че последно помни как е легнала да спи. Старата гадателка твърдяла, че е получила видение как Беладона реже от косата на сестра си и прави черна магия. Кралят отказвал да повярва, докато самата Беладона не решила да покаже колко добра магьосница е и да си признае гордо за стореното, за да спечели уважението на баща си за могъщите си способности и страхопочитанието на всички ергени в кралството. Кралят толкова се ядосал, когато чул тази нейна изповед, че наредил да бъде затворена в тъмница до края на живота си. Решил като още по-сурово наказание да кръсти едно от най-отровните растения „беладона“. За да може, когато някой дръзне да докосне и опита беладона, да загине мъчително, защото самата Беладона всявала само страх и ужас у хората . А едно от най-красивите цветя решил да кръсти „орхидея“, на другата си дъщеря, за да може всеки да нарича това прекрасно растение с името на прелестната принцеса от кралството му. Щом Орхидея възвърнала човешката си форма, а сестра й била наказана, всичко се върнало по старому. Сватбата на Орхидея и графа била пищна и богата. Три дни яли, пили и се веселили!
О, това беше една невероятна приказка и много поучителна история! Всяко зло се заплаща. Благодаря ти, че я сподели с мен! Отсега нататък, щом видя красива орхидея, ще се сещам за тази приказка и за премеждията на двете сестри! Вече съм готова да тръгна. – каза уверено Житената питка и се търкулна бързо-бързо напред.

Аз останах в парка дълго след това. Размишлявах мълчаливо, докато се взирах в орхидеите – довърши момчето.
Майката въздъхна и погали порасналото си момче.

В същото време Житената питка обиколи парка, но беше изморена, пък и от приказката за орхидеите й се доспа. Тогава тя заспа и попадна в съня на едно момче. Сънят й се видя странен, затова почака момчето да се събуди, подпряна на възглавницата му. То отвори очи, видя я, но не се стресна, а се зарадва много.

Боян Кожухаров – ІX а клас
- Попаднах в невероятен свят по време на следобедния си сън . Ще ти го разкажа, защото и ти беше там.
Всичко започна с една пропаст. Пропаднах в нея, без дори да искам.
Сякаш ме погълна. Събудих се в паралелна реалност. Въпреки че си мислех, че това е просто сън – не беше. Всичко беше толкова реално, макар че изглеждаше абсурдно. Всеки един момент от нашето съществуване беше паралелен в този свят. Бях изумен! Да видя Хари Потър да ме гледа в телевизора си беше шокиращо. Въпреки това хаосът беше разрушителен. Храната ядеше хора. Птиците стреляха по хората. Всички злини, извършвани някога, се връщаха на извършителя. Всяка приказка се объркваше. Червената шапчица гонеше вълка с вилица в ръка. Спящата красавица се опитваше да събуди принца, а Хензел и Гретел примамваха вещици в своята къща. Дори и теб те имаше, Житена питке. Ти четеше книга, а аз се търкалях, докато не попаднах точно пред зъбите на гладния вълк. Разбира се, това беше просто сън, но наистина ме накара да се замисля над делата си.
Питката само кимна в знак, че разбира, и остави момчето да мисли за съня си. Тя знаеше, че то ще го запише в дневника си, затова го остави сам.
Понеже Житената питка харесваше хората, които пишат, реши да види какво прави едно момиче, което живееше близо до брега на реката. То много обичаше да рисува, да пее и да пише стихове. Вече бе късно, но питката знаеше, че момичето не спи, а пише. Търкулна се към реката, прескочи оградата, убоде се на еди розов храст и надникна в стаята на момичето. То вече бе заспало и питката съжали, че няма да може да си поговори с нея, но видя на масата един лист. Наведе се и почна да чете стиховете:

Анжела Наку – VІІ а клас
Житената питка
Кунето и Ваньо са нетърпеливи.
Баба им житена питка омесила.
С голяма любов я замесила
и питката хубаво втасала.

Сложила я тя в пещта,
но гладни са двете деца.
Питката, вече готова,
баба до прозореца скрива.
Трябва питката да изстине.
Докато нивката обиколи,
дълъг път ще измине.

Залепили на прозореца лицата,
питката зачакали децата.

По пътя е страшна и тъмно,
но питката към нивката е тръгнала.
После – ето ти беда:
Кумчо Вълчо среща във снега.
Той пък, питката намерил,
зъби точи и от студ трепери.
Питката го убеждава да я чака
тук на пътя, във студа и мрака.
Самата тя минала по друг път,
глупавият вълк я чака в този кът.

Бащата на Ваньо и Кунето се прибрал,
със сняг засипан и много огладнял.
Децата вода му поливат
и сядат на масата нетърпеливи.
Баба вино червено налива на бащата,
а топла питка дава на децата.

Хубаво се нагостили,
яли, пили и се веселили.

Приказката от Каралийчев аз знам,
от нашия разказвач голям.
Житената питка остана очарована от текста на момичето. Хем позната приказка, хем по нов начин. Ако можеше да пише, щеше да й остави бележка: „Много хубава приказка! Радвам се, че отново направих това, което си бях намислила – да си обиколя нивката. Сега съм тръгнала на една голяма обиколка. Бих искала да взема и тебе, но ми е жал да те събудя. Пък и където отивам, не се знае какво ще се случи. По-добре остани и си пиши. До нови срещи!”
За съжаление питката не можеше да пише и не можа да остави бележката, но я запомни и реши да я продиктува на някого и да я изпрати по пощата.

Анна Йорданова – VІ а клас
Тръгна да търси едно момиче, което живеело на село заедно със семейството си. Момичето се казвало Елизабет, майката – Елисавета, а бащата – Виктор. Всеки ден младото момиче имало задължения, които били рано сутрин да храни животните, да изчисти цялата къща, да наготви, а след това да ходи в гората да си набере цветя, защото само това я развеселявало. Докато Елизабет си вършела задълженията, нейните родители ходели на работа, за да печелят пари. Работата на майката била да шие различни покривки, а после да ги продава на пазара в селото, ала на бащата работата била да копае на нивата на кмета на селото. Те работели от сутрин до вечер и нямали време за Елизабет, която е сама по цели дни, единствено неделя е почивен ден за родителите й. Тогава те ходели в гората, където беряли гъби и цветя. Единствената мечта на момичето била да учи в града, където може да има приятели, ала за съжаление нейните родители не можели да си го позволят. Момичето обаче продължавало да си мечтае, че ще иде там. Дни наред Елизабет си мислела как да отиде в града, а после хукнала към гората. Тя решила да се разсее, да се порадва на дърветата и цветята, на прекрасните птичи песни. Когато се върнала и поела отнова своите задължения, тя гледала гората през прозореца. В този момент видяла нещо да блести в градината. Елизабет помислила, че видяла нещо вълшебно, и се приближила. Видяла малък пръстен с розов камък. Не знаела дали е вълшебен, но си пожела да иде в училището в града. След две-три минути нейното желание се сбъднало. От гората се появили вълшебни куфари и вълшебна кола. Момичето се качило в колата, без да се замисли, и след миг тя била в училището, за което мечтала толкова много.
По тази причина Житената питка не можа да се срещне с Елизабета и да я помоли да й напише писмото до момичето. Пък и да си признаем честно, питката забрави текста на писмото, защото изведнъж около нея стана мрачно и пусто.

Велислава Велинова – VІІІ а клас
Всички човешки сенки са покорени от тъмнината, в която са попаднали поради това, че не се радват на живота.
Само една оранжева дъга, озаряваща небето, блести и се откроява ярко като огън, който щe призове светлината, която ще пресече мрака и ще пръсне своите оранжеви искрици, които ще върнат смелостта в очите. Хората в пустотата и тъмнината мечтаят, окрилени от надеждата, че и те някой ден ще попаднат в оранжевото небе.То е оранжево и светло, защото гъмжи от живот. Тази оранжева половина за разлика от тъмната долу, сияе от това, че не се е отказала от трудностите и блести вечно, за да напомня на мрака, поробил отчаяните хора, че въпреки всичко има надежда тъмнината да засияе в оранжев цвят, хората, превърнати в сенки, да се възродят и да не мечтаят повече, а да попаднат в сладката оранжева и положителна страна на нещата. Оранжевото небе е от множество огледала.Всички те са със своите копнежи, вярвания и радости.Те изобразяват розовата страна в живота.Човекът, попаднал в пустотата и тъмнината, живее заради вярата,че и той някога ще отиде в оранжевия свят и ще напусне тъмния, обладан от ядове и тревоги, съсипващи съзнанието му. В този оранжев свят всеки се вижда по различен и удовлетворяващ начин в огледалата му. Огледалата в оранжевия свят всъщност връщат смисъла на живота,променят блясъка на лицето ти към по-добро, а в основа са мечтите ти.Като се погледнеш в тях, ти виждаш истинското си позитивно и непоколебимо „аз” да застане пред света. Един се вижда в съдбоносните огледала на оранжевия свят, щастлив, обличайки бялата си булчинска рокля; друг ,че е получил велосипеда,очакван с нетърпения от години, поради това ,че семейството му е нямало възможността да му го закупи; трети гледа и не вярва от вълнение, че нещо толкова очаквано и непостижимо за него ще се случи именно това - да се срещне с майка си, от която е бил разделен на двегодишна възраст; четвърти, гледайки се на дипломирането си, грее от щастие и удовлетворение от постигнатото; пети, който досега е гледал само отстрани съучениците си, сега се вижда, че и той получава подарък от Дядо Коледа, че и на него Баба Марта е закачила мартеничка за здраве; шести пък се радва на гледката, докато в прегръдките му шава едва новороденото му детенце; седми пък се гордее със себе си, че усилията му не са били напразни и най-накрая е проходил отново.
Оранжево е небето… Докато е така, всеки ще е доволен, виждайки се в огледалата на бъдещето, стига да има вярата и смелостта да избяга от мрака и пустотата и да се наслади на оранжевите си копнежи, защото животът ни е оранжев само когато сме заслужили ключа към приказката с щастливия край. Оранжевият цвят е цвят на спокойствието и добротата, на борбеното сърце. Аз съм сигурна,че с общи усилия оранжевата светлина ще надвие тъмнината. Не само небето,целият свят ще се къпе в разбирателство,красота и мир. Всички ще сияят и ще говорят за оранжевото чудо.Мрака вече няма да го има. Оранжевото небе ще е пробило смъртоносно сърцето на тъмнината, не с помощта на острата сабя,а с острия връх на перото. Хората,гледащи преди безнадеждно към оранжевото небе, сега и те ще са част от мечтите си, заложени върху мисълта за късмет и благополучие.
Житената питка стана оранжева на цвят, също като света, в който попадна. Имаше опасност хората да не я познаят. Дори и най-мъдрите понякога се заблуждават. Изведнъж на пътя на питката се появи възрастен човек, който водеше внучето си за ръка. Понеже бе стар и слаб, седна да си почине. Внучето седна до него, а нашата Житена питка се настани удобно до тях и заслуша в приказката, която дядото започна да разказва на внучето си:

Ралица Радева – XІ клас
Имало едно шреме едно голямо крaлство на края на света. Там живеела принцеса на име Пелиеста, която скоро щяла да се омъжва. На сватбата били поканени всички принцеси, принцове, крале и кралици, за които била чувала принцесата. Тя познавала всички, но никой дори не бил чувал за нея.
Дошъл денят на сватбата. Принцеса Пелиеста наела най-добрите организатори и готвачи, за да организират най-хубавата сватба. Гостите започнали да идват. Най-напред дошла Снежанка, тя била все така хубава, но вече очаквала първото си дете. Когато влязла в двореца останала направо без дъх. Всичко вътре било направено от злато, сребро, диаманти и други скъпоценни камъни. Балната зала била голяма, колкото целия дворец на Снежанка. След нея дошла и Пепеляшка, заедно с двете си вечно неблагодарни сестри. И така гостите пристигали един по един . Най-накрая пристигнал и последния гост – Снежната кралица, която вече не била лоша и студена. Скоро се била омъжила за един обикновен крал и двамата се обичали и били много щастливи.
Всички гости се настанили удобно в голямата бална зала и с нетърпение очаквали да се появи прнцеса Пелиеста. Музикантите свирели, а гостите на спирали да си говорят – вдигало се голям шум. Всички били удивени от красотата на двореца, изящните ястия и нежната музика.
Изведнъж на терасата в балната зала се показала жена с очи блестящи като диаманти, коси лъскави като злато и тяло нежно като коприна.
- Здравейте, принцеси, принцове , крале и кралици. Благодаря ви, че дойдохте днес да споделите най-прекрасния ден в живота ми, въпреки, че не ме познавате и никога до сега не сте чували за мен. Аз съм чувала за всички вас и познашам историите ви. Удивително е как сте се изправили срещу злото и сте го победили. За мен е чест днес да сте тук.
- Извинете, драга принцесо, но как се казвате? – обадила се Снежанка.
- Ох, моля да ме извините, прекалено съм развълнувана и забравих да се представя. Казвам се принцеса Пелиеста, приятно ми е да се запознаем.
И днес се омъжвам за моят прекрасен принц Карл.
-Имате прекрасно име, принцесо, отива на красотата Ви. – обадила се Пепеляшка.
-Благодаря, Пепеляшке. Милата ми майчица ме е кръстила така, която за съжаление днес няма как да е сред нас, както и никой друг от роднините ми.
-Но, защо се натъжи така, принцесо? Какво е станало с роднините ти? – любопитно, попитала Снежната кралица.
-Това е най-мъчителната история за мен, но щом днес сте тук и това, че не познавате не ви попречи да дойте, значи имате право да я чуете. Сега ще дойда при вас и ще ще ви разкажа всичко.
Принцеса Пелиеста слязла при гостите и започнала да разказва.
Преди много години тук живеела майка ми, заедно с брат ми Джиниъс и по-голямата ми сестра Енгрия. Всички очаквали с нетърпение раждането ми. Нашето кралство не било много известно, защото майка ни не обичала пищните празненства. Тук денонощно царяло спокойствие. Но дошъл деня на раждането ми и всичко свършило. Майка ни починала малко след ражането и сестра ми трябвало да се грижи за брат ми и мен. Въпреки, че сестра ми била малка , тя се справяла. Всичко въряло добре. Малко преди да навърша годинка се появили орисниците, които трябвало да решат съдбата ми. И така те влезли при мен и започнали да определят съдбата ми, а сестра ми през това време подслушвала пред вратата и чула думите на последната орисница:
- Ти, прекрасно момиче ще бъдеш кралица на това кралство и ще оправляваш дълги години, изпълнени с много щастие.
Енгрия много се ядосала, но не направила нищо. Просто отишла да приготви обяд. Орисниците излезли от стаята и видели нещастната ми сестра, която не се забавлявала както всички принцеси на нейната възраст, а се грижела за семейството. На орисниците им станало мъчно за нея и понеже били орисници-феи, имали право да надаряват със специални сили, хора, които ги заслужавали. Те сметнали, че сестра ми заслужавала тези сили и така те я надарили. Така на на сестра ми и било по-лесно да се грижи за нас.
Един ден на Енгрия и дотегнало от грижите за нас, да бъде добра и скромна и накрая аз да заема мястото на кралица. Толкова много се ядосала, че започнала да използва силите си, за да се налага над всички в кралството. Никой не посмявал да и се опълчи. А ако някой го направел бил проклинан цял живот да де се скита в гората като животно, а в гората било пълно с ловци, които постоянно дебнели.
Веднъж Джиниъс отишъл при сестра ни и й рекъл:
- Ти, сестро, беше надарена със специални сили, за да се грижиш за нас , а не, за да ни използваш за слуги. Но не се боя от теб, защото знам, че няма да властваш дълго, злините ти ще бъдат наказани.
- Ти ли ще ми държиш сметка какво и как правя, че аз ви отгледах, грижех се за вас, намах те си друг освен мен. Неблагодарник такъв. – ядосала се Енгрия и превърнала брат ни в елен и го изпратила в най-мрачната гора.
Не след дълго тя започнала да мрази всичко и всички и най-вече мен, защото смятала, че не заслужавам да бъда кралица на това кралство. Един ден , вече бях на 10 години и вече знаех какво става. Сестра ми реши да ме изпрати в подземния свят, за да се скитам цял живот в мрак и студ и тя да си си остане кралица завинаги.
Цели 10 години живях в мрак, студ и глад. При мен постояно идваха най-различни търговци да ми предлагат храна, а в замяна искаха кичури от златната ми коса, а някои дори искаха да ми избодат очите. Дори не искам да си спомням всичко, което преживях. Гладът ме караше да се скитам ден и нощ. Така ви чувах и от там познавам и научих историите ви. Но за жалост никой не можеше да чуе мен.
Един ден разбрах, че се намирам под мината, в която работят седемте джуджета. Чувах как копаят и виках за помощ и тогава стана чудо – те ме чуха. Спасиха ме и ме заведоха в къщичката си, приготвиха ми вкусно ястие, което се бяха научили да приготвят благодарение на теб, Снежанке. Прекарах при тях няколко дни и се отправих към двореца ни. Пътувах две седмици, но трябваше да спра и да се скрия някъде, защото настана голяма буря. Вятърът беше толкова силен, че за малко да ме отвее. Но в един момент се появи приказна каляска, от която слезе прекрасен и красив принц. Без да се замисли той ме хвана и ме занесе до каляската, където ми даде топло одеало и се представи:
- Милейди, на ваше разположение, принц Карл. Но как такава красавица, ще се скита под дъжда в този студ? – попита той.
- Драги, принц Карл, казвам се Пелиеста. Какво да ви кажа, сполетя ме зловеща съдба. – отвърнах аз.
Така с принц Карл се улисахме в приказки. Разказах му всичко и той ми предложи помоща си. Аз разбира се приех. И така заедно с принц Карл се отправихме към кралството, където по това време властваше злата ми сестра Енгрия.
Най-накрая стигнахме двореца, тайно се промъкнахме вътре и изненадахме Енгрия. Тя беше толкова шокирана да ме види жива, че припадна. С Карл веднагая я заключихме в кулата на замъка. И така започна щастливия ни живот. Аз станах принцеса на кралството, Карл винаги беше до мен и ме караше да се усмихвам. Но един ден разбрахме , че Енгрия е избягала. Търсихме я, но нямаше и следа от нея. Не знаем какво се е случило с нея, но повече не я видяхме. И ето ни днес, време е да отпразнуваме щастието и победата над злото.
-Ох, каква съкровенна история! – възкликнала Снежната кралица и се просълзила.
-Благодаря ви, че изслушахте цялата история и че днес ще споделите щастието заедно с мен. – отвърна принцеса Пелиеста.
-Но какво стана с брат ти? – попита пинцеса Анастасия.
-За съжаление никога повече не го видях, Дори не знам дали все още е жив. Надявам се някога да го видя отново. Но нека не се натъжаваме, нека се забавляваме.
И така в кралството започнала безспирна веселба. Всички танцували , пеели , смели се.
-Ха, ха, ха – разнесъл се ужасяващ смях и веселбата в залата спряла.
- Сестричке , не заслужавам ли и аз да присъствам на този ден. Виж как ми се отблагодаряваш за грижите, които положих за теб. – надменно казала злата сестра на принцеса Пелиеста.
И веднага започнала да превръща гостите в най-различни животни. В залата настанал ужас. Принцеса Пелиеста тръгнала да бяга навън. Била толкова уплашена, единствено тя останала човек. Но злата Енгрия хванала принцесата и за да бъде сигурна, че ще се избави завинаги от нея, решила да прониже сърцето й. Но в този момент зад злата Енгрия изскочил елен и пронизал тялото й с рогата си. Енгрия паднала на земята и тялото и се пръснало на малки парчета. В този момент всичките й проклятия били развалени. Принцеса Пелиеста се обърнала назад и видяла брат си.
- О, какво щастие да те видя братко. Толкова силно се надявах да си жив и отново да зърна прекрасното ти лице.
- Но какъв брат ще съм ако пропусна сватбата на малката ми сестричка. Милата ми сестричка, толкова си красива. – казал братът на принцеса Пелиеста и я прегърнал.
Всички се върнали в залата и празненството можело да продължи, заедно със специалния гост – принц Джениус, братът на принцеса Пелиеста. И така веселбата продължила. Сватбата на принцеса Пелиеста и принц Карл се помнела дълго време. А те живели щастливо до края на дните си.
- Научих още интересни истории – каза Житената питка. – Коя ли ще е следващата?
Питката се огледа, но не видя никого. Реши да се върне в центъра на градчето, където живееше един много сладкодумен мъж. Всеки с удоволствие слушаше неговите истории. Когато питката стигна до неговия дом, сладкодумецът започваше приказката за червената царевица:
Вие чували ли сте някога за червената царевица?
Не сте чували?
Тогава слушайте.

Сашка Колева - учител
Всичко, което ще ви разкажа се е случило много отдавна, още когато дядото на моя дядо е бил дете.
Преди много, много години живеели в едно малко селце, което и сега се намира в полите на Алабак планина, майка със своя син. Синът се казвал Давер и бил строен и красив. Майка му била вече стара. От десет години тя била ослепяла. Налагало се Давер да работи за двама. Той копаел годни за ядене корени в планината, събирал сухи клони и така те живеели.
Веднъж юношата продал два вързопа с клони на пазара и с получените пари купил две шепи ориз. “Ще ни стигнат за тази вечер и за утре сутринта” – помислил си Давер и се запътил към къщи.
Не изминал и половината път, гледа – отстрани на пътя седи една много стара жена и плаче.
-Какво ти е, бабо? – пита Давер.
-Ех, внуче, - отговаря старицата, - паднах и си ударих крака в един остър камък.
Момъкът откъснал едно парче плат от своята риза и превързал крака на старицата.
Тя се опитала да стане, извикала и пак паднала.
- Ще трябва да те нося на гърба си! – казал Давер. – Ти къде живееш?
- На върха на тази планина, - отговорила старицата и показала с ръка на изток.
Давер трябвало да върви в обратната посока – право на запад. Но той нищо не казал. Покачил старицата на гърба си и тръгнал. Дълго вървял. Спуснал се в клисурата, прегазил една река, изкачил се по висока планинска пътечка на върха на планината. Там се намирала малката бедна къщурка на старицата. Тя живеела сама – нямала нито син, нито дъщеря.
Давер съжалил старицата, развързал своята торбичка с ориза, изсипал всичко, което било в нея на масата и казал:
- Ето ти, бабо, малко ориз. Нямам нищо друго.
- Благодаря ти, внуче, – отговорила старицата. – Седни тук и ме почакай. Аз също ще ти направя подарък.
И тя закретала из къщичката и отишла на двора. А когато се върнала, юношата бил вече изчезнал. Давер си помислил: “Бедният подарява от чистото си сърце, но освен сърцето си да подари, той друго няма.” Юношата не дочакал старицата и тръгнал обратно. Върви по планинската пътечка все по-надолу и по-надолу. Слънцето пече. На Давер му станало много топло. Той ожаднял. Заслушал се – някъде в далечината ромоли ручей. Тръгнал момъкът в тази посока. Водата в ручея била прозрачна, бягала по камъните, прохлада веела от нея… Давер се навел, загребал две шепи вода и що да види: - направо в шепите му доплувал царевичен кочан. Извадил го от водата той и се чуди: къде расте тази царевица? Не е нито бяла, нито жълта, а съвсем червена, като слънцето на залез. И всяко зърно е голяма колкото орех. Опитал тази царевица юношата – сладка като мед! Изгризал три зърна и заситил глада си. Нали Давер не бил ял от вчера нищо.
“Провървя ми, - си казал той. – Ще отнеса царевицата вкъщи. Ще ни стигне за много дни.”
И изведнъж го досрамяло. Той си помислил: “ Не е мой този кочан царевица. Във всяка зрънце е скрита капка пот на този, който е отгледал царевицата. Трябва да я върна на стопанина й.”
Наложило се Давер отново да изкачи планината. Вървял, вървял и видял една жена, която късала трева, за да нахрани прасенцата си. Давер я пита:
- По-голяма сестрице, твой ли е този кочан царевица?
- Какво говориш, - отговаря жената, - аз имам нива, но на нея расте само бяла царевица. За червена царевица никога не съм чувала.
Тръгнал Давер по-нататък. Ручеят бърза надолу, а юношата се качва нагоре в планината. Погледнал наляво – няма никого, погледнал напред – един селянин чупи царевични кочани и ги хвърля в една плетена кошница.
- По-голям братко, - казва Давер, - погледни, твой ли е този кочан?
-Не, - отговаря селянинът, - моята царевица е жълта, а ти ми показваш червена. Аз червена царевица никога не съм виждал. По нашия край такава не расте.
Давер вдигнал глава – далече ли е върхът на планината? О, далече е! Няма какво да се прави. Трябва да се върви. И той тръгнал. Завел го ручеят – къде мислите? – на познатото място, при познатата къщичка. Насреща му излязла познатата старица, тази същата, която той носил на гърба си.
- Кажи, бабо, - пита Давер, - не е ли твой този кочан царевица?
- Мой е, - отговаря старицата.
- Вземи си го. Само не се сърди, бях гладен и изядох три зърна.
-Това е добре, - казва старицата. – Аз ти изпратих този кочан царевица по водата, като подарък. Е, щом си се върнал, погостувай ми малко.
Давер бил много уморен. Помислил, помислил и се съгласил. Сварила старицата ориза, който й оставил Давер. Те се нахранили и легнали да спят. Сутринта рано-рано старицата събудила юношата и му казала:
- Помогни ми да разкопая земята! Ще сеем царевицата!
Давер замахнал с мотиката и започнал да копае. Старицата посяла само едно зърно. Юношата бил много учуден и искал да попита бабата, защо тя е посяла само едно зърно. Не успял, защото изведнъж земята се раздвижила и от пръстта започнало да никне царевичното зърно. Стъблото растяло много бързо и до обяд върху него се появил и царевичен кочан. Не след дълго започнал да зрее. Още малко и ще бъде готов.
Изведнъж се чул шум на крила. Давер погледнал към небето и видял, че се спуска феникс със златни пера. Птицата сграбчила с ноктите си кочана, откъснала го от стъблото и се издигнала нагоре. Изгубила се от погледа им. Огорчил се много Давер, едва не заплакал. А старицата го утешава:
- Не плачи, внуче! Утре ще засеем друго зърно!
На другата сутрин те засели друго зърно. Още по-високо израсло стъблото, още по-пълен бил царевичният кочан със зърна. Давер протегнал ръка, за да го откъсне. Но от небето, като камък, паднал феникс, грабнал кочана и го отнесъл. Юношата му се заканил със свит юмрук. А старицата се усмихва:
- Не се сърди, - казва. – Не случайно фениксът е вълшебна птица. Ти мислиш, че това, което прави е лошо. А може би това е на добро!
-Какво говориш, - казва Ланшен, - аз повече няма да му дам никакъв царевичен кочан!
И на третия ден всичко се повторило така, както през първия и втория ден. Но Давер бил готов и чакал птицата.
Когато фениксът долетял, момъкът са хванал здраво за стъблото с две ръце. Птицата дърпа стъблото към себе си, Давер – също. Тогава фениксът изтръгнал царевичното стъбло от земята и заедно с него полетял. Носи птицата стъблото, а Давер виси на него. Погледнал юношата надолу – колко е високо!
От земята му маха старицата и говори:
-Прощавай, внуче! Посей царевицата вкъщи! Тя ще ти донесе щастие!
Лети фениксът, а Давер се държи здраво за стеблото и си мисли: “ И на края на света да ме отнесеш, няма да ти дам царевицата!” Изведнъж почувствал, че птицата се спуска към земята. Погледнал Давер надолу – под него била тяхната къща. Фениксът кацнал точно пред нея, оставил го и му махнал с крилата си.
Давер притиснал скъпоценния кочан към гърдите си и влязъл в къщата. Вътре весело горял огън в огнището. До него седяла майка му и плетяла кошница, а до нея – непозната девойка шиела копринен пояс. Майката вдигнала глава… Какво чудо! Погледът й бил ясен, очите й светели радостно, тя вижда Давер! Майката прогледнала. Като видяла сина си, се хвърлила към него. Момъкът също се хвърлил към нея!
- Майко! – прегърнал я той.
- Синко! – казала тя. – В нашата къща станаха три хубави неща. И всичките три ги донесе птицата феникс. Излязох оня ден на прага, чувам шумят крила и нещо пада до краката ми. Аз го вдигнах, опипах го – царевичен кочан. Изядох едно зрънце и изведнъж видях слънцето и златния феникс. На втория ден – това беше вчера – отново долетя фениксът и ми хвърли в краката царевичен кочан. Удари се кочанът в земята, превърна се в прекрасна девойка. Ето, тя сега седи до огъня.
Майката хванала девойката за ръка и я завела до Давер. Красивото момиче погледнало юношата, изчервило се и отпуснало ресници. Толкова я харесал Давер! Дълго не свалял очи от нея. После попитал майка си:
- Двете радости са хубави, но ти сама каза, че са три. Коя е третата?
- Синко, - отговорила майката, - най-голямата радост е тая, че ти се върна жив и здрав. Защо ми е да виждам света, ако тебе те няма!
Оттогава те заживели щастливо. Давер се оженил за прекрасната девойка. Тримата заедно посели зад къщата си по едно царевично зърно. Останалите Давер раздал на своите съседи. Цялото село посяло червена царевица. А каква реколта се родила! Никой до сега такова нещо не бил виждал.
Жевеели селяните в мир и охолство. А най-щастлив от всички бил Давер със своята красива жена и приветлива майка. Но едно нещо не му давало покой – той така и не успял да благодари на старицата. “Може би още я боли крака, може би трябва да й помогна, да се погрижа за къщата й?” – си мислел Давер.
Веднъж той решил да отиде й да я навести. Дълго вървял. Ето го ручея, където той хванал червения царевичен кочан; ето я клисурата; ето полето, където расте бялата царевица; ето полето, където расте жълтата царевица. Ето го и върхът на планината. Тук живее старицата. Гледа Давер – няма къща, няма ограда… Пусто и глухо е наоколо, като че ли човешки крак тук никога не е стъпвал.
Давер измил лицето си със студена бистра вода от ручея, послушал пеенето на птиците, извадил от торбичката си и им разтрошил питките, които носел за старицата и тръгнал обратно към къщи. Той разбрал, че старата жена не била обикновена бабичка. Червената царевица му била подарена от добра вълшебница.
Приказката свърши, но никой от слушателите не искаше да си тръгне.
-Искаме още приказки! – каза една малка пълничка красавица. Тя много обичаше приказки.
- А не трябва ли вече да спиш? – запита разказвачът на приказки.
- Утре е празник и няма да сме на училище.
- Добре тогава!

Ивелин Николов - VІ а клас
Имало едно време цар и царица, които управлявали страната. Те имали една единствена дъщеря, кояро скоро щяла да навърши 18 години. Царят и царицата решили, че е време дъщеря им да се омъжи и затова започнали да избират от принцовете. След дълги разговори те не одобрили никого. След време никой вечев не идвал да иска тяхната дъщеря. Притеснен да не остане принцесата неомъжена, царят имал идея, която обаче трябвало да бъде одобрена от болярския съвет. Свикал царят съвета и им съобшил за идеята си, която била: на другата година да се организира състезание за всички младежи, включително и от простолюдието и най-достойния да се ожени за дъщеря му. Един от боляри възразил, казвайки, че просто хора не могат да управляват страната. Друг болярин, връстник на царя, подкрепил идеята, като казал, че в дни на изпитания могат да се правят промени и, че явно това време е дошло. Тогава болярите се разделили на два непримирими лагера. Но царят успял с няколко гласа да наложи своето мнение и подготовката за състезанието започнала.
Състезанието щяло да трае 40 дни. Първи ден – състезание по граматика, втори – по ритотика, трети – по диалектика, четвърти – по аритметика, пети – по геометрия, шести – по астрономия, седми – по музика. Тези седем дни били първият кръг от състезанието. Вторият кръг бил свързан с бойни изкуства. Първия ден – стрелба с лък, втория – езда, третия – фехтовка, четвъртия – лов в царските гори, петия – плуване, шестия – шах и седмия – поезия.
Царските вестоносци тръгнали да разнасят новината. След като разбрали, кандидатите за ръката на принцесата започнали да се готвят за състезанието. В града, обаче, имало една банда обирджий, която плашела чужденците да се явят на състезанието. Затова царят заподявал да намерят разбойниците. Един ден на засада на бандата разбойници нападнали селяни търговци. Главатарят на бандата излязъл отпред и казал на селяните да дадат всичко, което имат. Измежду селяните имало един смел белобрад старец, който излязъл отпред и попитал главатаря как не го е срам да краде изкараното с честен труд и да взема прехраната на хората за зимата. Старецът също го предизвикал да се яви на състезанието и там да покаже колко е смел. Тогава за първи път сърцето на коравосърдечния разбойник трепнало. Той видял в лицето на стареца неговия баща, който го съветва да не краде, да не лъже и да не върши злини. Разбрал, че има хората, които не се страхуват от смъртта, и пуснал селяните. Разбойникът бил заинтересуван от новината за състезанието. След като се върнали в пещерата, главатарят на разбойниците три дни размислявал и накрая взел решение да се състезава за ръката на принцесата. Когато събрал своята банда и им казал какво е решил , един от разбойниците казал, че идеята е добра, но ако го познаят ще го арестуват, понеже има заповед да бъдат съдени. Тогава друг бандит станал и казал, че няма вечно да са млади и това е единствения шанс да се измъкнат от положението, в което били сега. Тези думи оказали влияние върху другите и при гласуването идеята била приета. Разбойниците решили да разделят откраднатото, да си отидат всеки по родния си край, да не крадат една година и да се Имало едно време цар и царица, които управлявалистраната. Те имали една единствена дъщеря, кояро скоро щяла да навърши 18 години. Царят и царицата решили, че е време дъщеря им да се омъжи и затова започнали да избират от принцовете. След дълги разговори те не одобрили никого. След време никой вечев не идвал да иска тяхната дъщеря. Притеснен да не остане принцесата неомъжена, царят имал идея, която обаче трябвало да бъде одобрена от болярския съвет. Свикал царят съвета и им съобшил за идеята си, която била: на другата година да се организира състезание за всички младежи, включително и от простолюдието и най-достойния да се ожени за дъщеря му. Един от боляри възразил, казвайки, че просто хора не могат да управляват страната. Друг болярин, връстник на царя, подкрепил идеята, като казал, че в дни на изпитания могат да се правят промени и че явно това време е дошло. Тогава болярите се разделили на два непримирими лагера. Но царят успял с няколко гласа да наложи своето мнение и подготовката за състезанието започнала.
Състезанието щяло да трае 40 дни. Първи ден – състезание по граматика, втори – по ритотика, трети – по диалектика, четвърти – по аритметика, пети – по геометрия, шести – по астрономия, седми – по музика. Тези седем дни били първият кръг от състезанието. Вторият кръг бил свързан с бойни изкуства. Първия ден – стрелба с лък, втория – езда, третия – фехтовка, четвъртия – лов в царските гори, петия – плуване, шестия – шах и седмия – поезия.
Царските вестоносци тръгнали да разнасят новината. След като разбрали, кандидатите за ръката на принцесата започнали да се готвят за състезанието. В града, обаче, имало една банда обирджий, която плашела чужденците да се явят на състезанието. Затова царят заподявал да намерят разбойниците. Един ден на засада на бандата разбойници нападнали селяни търговци. Главатарят на бандата излязъл отпред и казал на селяните да дадат всичко, което имат. Измежду селяните имало един смел белобрад старец, който излязъл отпред и попитал главатаря как не го е срам да краде изкараното с честен труд и да взема прехраната на хората за зимата. Старецът също го предизвикал да се яви на състезанието и там да покаже колко е смел. Тогава за първи път сърцето на коравосърдечния разбойник трепнало. Той видял в лицето на стареца неговия баща, който го съветва да не краде, да не лъже и да не върши злини. Разбрал, че има хората , които не се страхуват от смъртта и пуснал селяните. Разбойникът бил заинтересуван от новината за състезанието. След като се върнали в пещерата, главатарят на разбойниците три дни размислявал и накрая взел решение да се състезава за ръката на принцесата. Когато събрал своята банда и им казал какво е решил , един от разбойниците казал, че идеята е добра, но ако го познаят ще го арестуват, понеже има заповед да бъдат съдени. Тогава друг бандит станал и казал, че няма вечно да са млади и това е единствения шанс да се измъкнат от положението, в което били сега. Тези думи оказали влияние върху другите и при гласуването идеята била приета. Разбойниците решили да разделят откраднатото.
Питката много искаше да разбере дали разбойниците ще си удържат на думата, но си спомни, че деца са я поканили на тържеството за Деня на приказките. Сладкодумника я попита:
- Ти не каза ли, че утре не си на училище? Защо си тръгваш?
- Да – каза питката – трябва да се подготвя за Деня на приказките. Трябва да намеря една приказка, която е скрита в един шкаф.
- Добре! Успешно търсене.
Питката знаеше, че шкафът не се заключва, и беше сигурна, че ще намери приказката. И наистина – стигна до къщата до старата чешма, търкулна се през прага, после нагоре към стаята с големия прозорец. Отвори шкафа и видя, че приказката си беше там. Ето я:

Мария-Йоана Цанева – ІX а клас
„Преди много, много години в една тъмна нощ луната бавно показваше жълтото си лице, скрита от прокъсания облак, а кацналата в клоните на вековния дъб сова с учудени очи наблюдаваше феите, които се събираха на поляната за среднощния си танц. Това не беше обикновена нощ, нищо не беше случайно. Точно в тази нощ се случваха чудеса. Точно в дванадесет часа всичко оживяваше. Почти беше настъпило време малките феи да призоват своята майка. Те се носеха напред и назад, нагоре и надолу изпълвайки пространството с красота. Цветните им воали галеха нежно нощта. Тишината бавно се превръщаше в мелодия, когато изведнъж се чу тропот. Феите спряха своя танц, а совата шумно отлетя. Всичко замлъкна, тишината обгръщаше всяко листенце и клонче. Над полето се извиси огромна сянка. Всички освен една фея, най-малката и най-нежната, се скриха от загадъчния натрапник. Това прекрасно създание на име Маги със страх погледна нагоре към луната, която се криеше зад облаците. Оглеждайки се, Маги разпозна неканения гост. Това беше драконът Дрейк, страшилището на гората. Той пристъпваше бавно измежду дърветата. Пълнолунието правеше всичко да изглежда по задълбочено. Луната се ракри и обагри тъмната окраска на крилете на дракона, а кристално черните му очи светеха като диаманти. Нежното мъниче гледаше право в очите на създанието срещу себе си. Той се смаляваше, сменяше формата си изцяло. Но какво става, питаше се малката фея. Скоро страшилието се беше превърнало в човек. Свит на кълбо на земята той не мърдаше. Маги се доближи и протегна ръка. С малките си пръстчета тя искаше да докосне черната коса на младежа, но в същия момент той се изправи и изплаши малкото дете на цветята. Тя пъргаво отлетя към вечното дърво, където живяха другите феи, но разбра че е загубила пръстенчето си. С уплах тя се спря, умислена полетя обратно към поляната, където по рано игра весел танц със сестрите си. Скришом тя надничаше зад листата за младежа. Той беше там на една скала. Гледаше право към луната и плачеше. Маги замръзна на място, сърчицето и се сви и изпита неприятна болка, блестящите и очи се напълниха съ сълзи и една се спусна по алената и буза. Искаше да отиде при него, да го прегърне и да спре сълзите му. Тя се доближи внимателно. Всичко беше тихо единственото, което се чуваше беше пърхането на крилата и. Момчето се завъртя и видя светещо летящо мъниче на фона на поляната.
- Какво си ти ? – попита объркано Маги
- Аз .. бях прокълнат – каза със сълзи на очите уплашения младеш.
- От кого ? – любопитната фея продължаваше да пита
- Аз съм в плен на луната. Всяка вечер гледам от върха на планината към замъкът, в който живеех. Как ми се иска да се върна, но е невъзможно. – Каза Дрейк с блестящи от сълзите очи, гледайки право към Луната.
- Ракажи ми. – Маги с любопитство седна до него, подпря главичката си с ръце и го заслуша. Младежът се усмихна и започна да и разказва. Започна с това, че той е бил принц. Всяка вечер на масата било отрупано с храна, шутове ги забавлявали, а живата музика разпалвала душите им и играли чак до зори.
- Но какво стана ? – прекъсна го феята.
- Случи се преди много време, отново беше на пълнолуние, но луната беше по различна. Синя лунна пътека се простираше по езерото. Реших да се разходя по брега. Тогава чух плясък във водата. Огледах се, но си помислих, че е просто жаба и продължих. Отидох на ръба на скалата и се загледах в далечината. Движение привлече погледа ми, загледах се и я видях. Една русалка броеше събраните си мидички върху малко островче. С изумление аз я гледах, тя също ме видя. Изплаши се и се гмурна надълбоко. Тъй като бях любопитен, събух си ушитите по поръчки обувки и скочих във водата. Заплувах до мястото и след уморително плуване най-после докоснах пясъка на островчето. Когато се изправих измежду трите плами видях празно място осветено във синьо, цветът на луната. Мидичките, които си мислех че редеше русалката, всъщност бяха вълшебни кристали. Ярката светлина ме заслепяваше, но не можах да отделя поглед от оцветените диаманти.... но след това не помня какво стана. Събудих се на брега на морето, целият замък беше обрасъл в плевели, а всички хора бяха вкаменени. Не знаех какво се случва, когато се погледнах се уплаших. Бях с черни люспи и големи страшни нокти. Острите зъби пречеха в устата ми, а слънцето ме заслепяваше. От тогава живея в пещерата на музиката. – С последното си изречения двамата нови приятели съзряха изгряващото слънце. За секунди Дрейк вече се бе превърнал в дракон и летеше към своя нов дом. Маги никога нямаше да забрави срещата им. Обърна се към поляната и отблясъкът от загубеното пръстенче заслепи очите и. Тя го взе и се върна при сестрите си.
Малката и любопитна Маги чакаше с нетърпение следващото пълнолуние, за да се срещне отново с Дрейк. Тя беше разбрала как да му помогне. От другите феи тя беше дочула, че следващия месец ще е най-важния, защото синята луна ще изгрее и най-красивото цвете ще разцъфне, разпръсквайки своя цвят. То щеше да посади семената на пролетните цветя и поляната щеше да се обагри в различни цветове. Великия баща на моретата – Крал Нептун ще излезе от езерото и ще напои рожбите на природата, а дъщерите му ще осветяват пътя на семената с вълшебните си кристали. Легенди за най-красивите създания на морето, русалките се носеха от поколение на поколение. Според тях ако изкараш русалка на сушата опашката и ще изчезне и тя има право да ти изпълни едно желание.
Оставаше само един ден до най-важната нощ. Маги се опитваше да намери новия си приятел, за да му каже как може да се спаси. Обикаляше от пещера на пещера, но него го нямаше. Уморена от дългото търсене тя седна върху едно цвете и се заслуша в заобикалящия я свят. Нежна мелодия се чу от далече. Маги се показа от цветето и се заслуша. Прекрасен звук изпълни гората и всички животни му се наслаждаваха. Феята полетя нагоре в търсене на източника. Тя се запъти към една пещера, а звука все повече се увеличаваше и увеличаваше. Точно това беше „Пещерата на музиката“, ето тук Дрейк живееше и всеки път, ден преди пълнолуние той изнасяше свойте концерти като удряше висящите образувания от пещерата.
- Дрейк! – възкликна в радост Маги като видя драконът.
- Грррр ... – Когато не беше пълнолуние той не можеше да говори, за това Маги му разказа как може да се спаси от проклятието.

Луната бавно се подаваше от хоризонта. Синя пътека се образуваше по морето. Скоро щеше да настъпи полунощ. Всяка една фея беше заела своето място около най-красивото цвете. Те пяха свойте нежни песни и танцуваха традиционния си танц. Единствено Маги и Дрейк стояха скрити зад една скала на брега на морето и чакаха русалка да се появи. Настъпи полунощ. Драконът отново се превърна в красив принц, а короната на Нептун вече се подаваше бавно от повърхността на водата. Зад него дъщерите му вече нареждаха кристалите и ги зареждаха със сила от синята светлина, която огромната луна даваше.
- Какво ще правим ? – попита Дрейк – Как ще примамим русалката при нас ?
- Имам една идея. Пей ! – Маги каза с широка усмивка на лицето и насърчи принца да пее. Той си помисли, че отново ще ги уплаши, но реши да рискува. Прекрасен мъжки глас се прокрадна измежду скалата. Песен за изгубената любов звучеше от устата на Дрейк. Песента се извиваше измежду вълните и стигна до русалките. Те се обърнаха и видяха красивия момък на ръба на скалата да пее. Бяха омягйосани от таланта, който той притежаваше. Едната русалка беше особено впечетлена от него. Гмурна се и заплува към брега. За момент тя прекоси дългото разстояние и стигна до певеца.
- Нека пеем заедно! – каза с нежния си глас тя. Красивите мелодий се преплетоха, всички гледаха в захлас. Принцът слезе до брега, а русалката се доближи.Дрейк протегна ръка и красивото момиче я хвана. За миг от опашката нямаше и спомен. Краката и се изваяха и тя беше човек. Двамата непознати се държаха за ръце, гледаха се в очите докато нежните им гласове се преплитаха. Песента свърши и кристала, висящ на врата на момичето светна.
- Ти ме изкара от водата и ме превърна в момиче. Имаш право на едно желание! – каза снежен глас тя
- Искам отново да съм принц в прекрасния си замък, искам всичко да бъде както преди!
Странна светлина се появи от поляната. Ивица ор прашец направи прекрасна пътека във въздуха до младежа. Обгърнат от ярко жълтата светлина той се извиси над земята. Погледна към замъка си, той също беше в ярко жълта светлина. Крал Нептун спусна бърните вълни и те заляха всичко. Нежните топченца пукнаха и се превърнаха в красиви цветя. Замъкът отново беше в целия си бласък, радостни звуци от празнуващите хора се чуваха, а принц Дрейк отново беше човек. Маги се беше върнала при сестрите си и радостно танцуваха заради успеха си. Момъкът се обърна към момичето русалка и я погледна в очите. В тях той виждаше красота и любов. Падна на колене и изрече вълшебните думи „Омъжи се за мен“. В отговор прелестното момиче целуна принца, а той я вдигна във въздуха... След месеци приготовления сватбата им най – после бе отпразнувана. Те заживели дълго и щастливо в едно голямо семейство и забава. КРАЙ!“
- Ето това беше приказката, която Житенати питка търсеше. – казах аз с усмивка на лицето. Погледна към листа – красиви рисунки бяха пресъздали приказката. Питката реши утре да я прочете на децата в Деня на приказките. Докато се чудеше как ще носи листа, погледът й се спря на други листи в шкафа. Взе ги и се загледа. Я, още една хубава приказка! Ще я прочете на децата утре. Тя е кратка, но поучителна.

Цветомир Данев – V в клас
Имало едно време трима братя , които живеели бедно . Затова те тръгнали на поход за богатство . Един ден се озовали в едно бедно селце . Докато обикаляли из селото видели една старица и решили да я попитат къде могат да намеря богатство:
- Извинете! – казал най-големият – Знаете ли къде има богатство?
- Момче, да знаеш това село какъв богат град беше, но един ден дойде една ламя и опожари всичко. Отвлече трите дъщери на царя. Той обяви награда за убиването на ламята.
Думите на старицата развълнували момците и те тръгнали да заловят ламята. Нямали оръжие и отишли в ковачницата. Там нямало ковач. В ковачницата имало само стари брони и оръжия. Понеже нямали друг избор, братята взели всичко, което могат да вземат, и потеглили. Стигнали до една пещера. Чул се смразяващ рев. Братята преглътнали страха си и влезли. Когато влезли, видели един огромен звяр с три глави. Най-големият брат с лъка си уцелил чудовището в окото и продължил да стреля в него, докато не го ослепил. След това средният брат с брадвата си отрязал краката на звяра и го повалил. А най-малкият го пробол в сърцето с ножа си.
Братята спасили дъщерите и се върнали в царството. Кралят им дал цялото си царство.
Вдигнали сватби и станали най-великите владетели.
Житената питка прибра листите и реши да тръгва, но вниманието й беше привлечено от човешка фигурата, очертана на отсрещния прозорец. И нали си беше любопитна.

Ивета Георгиева, Велислава Велинова, Дарина Иванова – VІІІ а клас
Питката надникна през прозореца. Тя видя едно момче, което търсеше нещо в стаята. После то включи компютъра. Седна удобно на стола и се замисли. Днес имаше много време за забавление. Мама и тате са на работа, а той е във ваканция, първи ден от ваканцията. Реши, че ще прави, каквото си иска. Стаята е на негово разположение, къщата е на негово разположение, градината е на негово разположение, въобще целият град е на негово разположение. Беше си намислил какво ще прави. Не!... Пропуснал е да си намисли какво няма да прави. Чакай малко!... Какво няма да прави?... Няма да става рано! Това вече го направи. Няма да влиза в банята, за да си мие зъбите! Без чисти зъби може, без чисти ръце може, очите ще си разтърка здраво с ръце и няма да личи, че не са виждали вода… И няма да пише, и няма да учи никакви уроци. Дори ученическата си чанта ще скрие в скрина. А закуската?... Да или не?... Всъщност без закуска не може! Нали мама все повтаря: „Закуската е много важна! Без закуска не може! Закуси ли добре?” Щом е важна, щом не може без закуска , значи ще закуси. Стана от мястото си и отиде в кухнята. Мама беше оставила закуската на масата. Тъкмо щеше да сяда на стола и в кухнята влезе Ането. Ането държеше в едната си ръка една книжка с приказки, а с другата бързо затвори вратата.
-Здравей!
-Здравей! Какво си намислила пак?
Погледът на Тошко спря върху книжката. Той изгледа Ането ококорено и избухна:
-А, не! Ако мислиш, че днес ще чета и ще пиша, няма да стане!
-А ти какво си намислил? – попита Ането.
-Всичко друго, но не и четене!
-Тогава какво?
-Ще направим нещо полезно. Мама все казва, че стоенето на компютъра е полезно, ако не го използвам за глупости. Но е много полезно и да съм сред природата или да спортувам.
-А какво означава да използваш компютъра за глупости?
-Да играя на игри. Игрите невинаги образоват. Хайде,… излизаме! Не бива да си губим времето за глупости!
Децата бързо излязоха.
Закуската остана непокътната.
Надолу по улицата ги настигна Наско от V „г”. Той беше много умен. Спортуваше, ходеше на уроци по английски, на уроци по пиано, свиреше в училищния оркестър. Повечето петокласници му завиждаха, че е много умен и че е отличник.
-Къде отивате? Като че ли бързате?
-Не, днес е ден за сред природата! – гордо отговори Тошко.
-И за спортуване! – прибави Ането.
-И аз съм се запътил към стадиона.
Когато децата стигнаха до стадиона, вратите бяха отворени. Те влязоха бързо. Местният отбор по футбол си правеше сутрешната тренировка.
-И те ли са във ваканция? – попита Ането.
Никой не й отговори. Децата седнаха на първия ред и загледаха с жадни погледи. Ането наруши тишината:
-А това полезно ли е?
-Не!... Впрочем… да! – бързо отвърна Тошко.
- Ани! – добави леко раздразнено Наско.
Тренировката на отбора свърши и децата тръгнаха. Бързаха да се приберат. Мама в 12:15 часа щеше да си е вкъщи. Ането и Тошко също трябва да са вкъщи.
-А това губене на време ли беше? – попита Ането.
-Не! – енергично отговори Тошко. – И престани все да питаш!
Ането млъкна. Наско също не говореше. Но и тримата бяха доволни. Тишината пак наруши Ането:
-Това спортуване ли беше?
-Кое?
-Ходенето до стадиона?
-Да,… не! – почти сърдито отвърна Тошко.
-А сред природата ли бяхме? – пак попита Ането.
-Да!
На следващата пресечка Наско каза на децата „Довиждане!” и влезе във входа на жилищната кооперация. След следващата пресечка Ането и Тошко отвориха първата пътна врата, бързо пресякоха двора, влязоха вкъщи, гузно поздравиха майка си и се отправиха към кухнята.
-Ръцете! – чуха гласа на майка си.
Направиха завой към банята. Зад гърба си чуха гласа на мама:
-Къде ходихте? Какво правихте?
-Да спортуваме сред природата!
Това беше пискливият отговор на Ането.
Житената питка се възхити от смелостта и знанията на децата. Независимо от твърденията, че сегашните деца малко четат и малко знаят, питката вярваше, че това не е съвсем вярно. Тя познаваше много деца, които четяха и искаха да знаят, които мислеха за нещата в света.

Дарина Иванова – VІІІ а клас
Веднъж едно момиче, съвсем обикновено, се запитало къде е раят. То започнало да търси този отговор и с всеки ден искало все по-силно и по-силно да открие отговора.
Веднъж момичето отишло на къмпинг с приятели и се избягала от града, където се чувствала като в затвор. Щом видяло пред какви красоти се е изправило то разбрало, че раят е място, което се възприема с очите, сърцето и душата. Ако човек иска да построи своя рай, той трябва да вярва, че може да го направи, да вярва, че дори нормалният живот може да бъде неговият рай.
Веднъж, докато момичето мислело как да направи следващата крачка към това да построи своя рай, било прекъснато от една своя приятелка:
-Здравей! Защо не дойдеш отвън при нас?
Отвън се бяха събрали група деца, които седяха и си говореха.
-Добре, ще дойда, но там има непознати деца, не искам да бъда нахална.
-Хайде, не се бой, те са много мили. Ела да те запозная с Лилия, страхотна е!
Двете приятелки излязоха отвън. След тази среща, нашата героиня се замисли сериозно. Тя мисли цяла нощ дали това решение- да построи своя рай, е правилно. Тя мислеше, че раят може да се построи само от необятните поля и дивата природа. В нея, обаче се пробуди въпросът за какво й е рай, ако няма с кого да го сподели.
Тя се опита да вземе и да въвлече своите приятели в своя почти идеален рай. Но само един от тях й обърна внимание и успя да разбере какво иска да направи тя. Това беше нейната приятелка Лилия, която беше също толкова нежна, колкото името си, и с която се беше запознала на площадката вчерашния ден.
Лилия й помогна да построи своя рай. А раят не е различно място. Двете момичета се разхождаха сред полята и горите, любуваха се на поточета и реки. Когото се изправяха пред трудност, тяхната сила беше, че те гладаха на мъката и на омразата с широка и лъчезарна усмивка.
На питката й хареса историята на Лилия и много искаше да й покаже още едно прекрасно място – Захарната планина, но знаеше, че още не е възможно да направи това. Затова изпрати на електронната й поща „Приказка за Захарната планина”. Изпрати я и на нас:

Ивета Георгиева – VІІІ а клас
Високо, високо в една захарна планина живеела стара вещица. Клоните на дърветата там били от плодови близалки, а цветята от захарен памук. Камъните били въплъщение на орехови сладки, а тревата, направена от шоколадови пурички. Това било мечтата на любителите на сладки изкушения. Веднъж едно дете решило да се разходи в тази планина, водещо се по сладкия аромат на топен шоколад. Дълго вървяло... Щом стигнало на върха на един хълм, зърнало кафява река, от еклеров крем, с дъх на ванилия, и импулсивно потопило пръстче. Изведнъж някой се провикнал:
-Спри, какво правиш! Това е моя собственост, никой не може да яде от нея! Сега ще те хвърля в сладоледеното езеро, за да замръзнеш – викала неуморно вещицата .
Детето започнало да плаче. Тогава станало чудо – неговата кръстница, вълшебница, се появила.
-Защо плачеш, какво има? – попитала добрата фея.
-Плача, защото тя иска да запази всички вкусотийки за себе си и да ме хвърли в сладоледеното езеро. Нейният дъх е с мирис на черен шоколад с парченца бадеми. Къщата й е от чаени бисквити и цялата ухае на вкусни сладкиши. Аз не издържах и потопих пръстче в едно от изкушенията, които предлага тази планина.
Кръстницата вълшебница съжалила детото и решила да му помогне, превръщайки захарната планина в обикновена планина. Така всички вкусотии изчезнали, всички забравили за тази планина и за изкушенията й.
Лакомията на вещицата погубила изобилията, които предлагала захарната планина, а можела да им се наслаждава още дълго, ако беше ги споделила с останалите.
strsou
 
Мнения: 1
Регистриран на: 15 Апр 2014, 11:51

ПредишнаСледваща

Назад към Заглавие на приказката

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron